Древната светлина

3:00 PM, Дори нещо толкова ясно като слънчевата светлина, която ни облива след обеда е нещо, което си има и чудатост. Всеки знае, че отнема малко над 8 минути на светлината да покрие разстоянието от локалния ни термоядрен реактор – Слънцето, до Земята. Истинската история на слънчевата светлина е доста по-странна. Всъщност са нужни много хилядолетия на светлината, за да може да избяга от Слънцето на първо място.
На напускащият поток фотони от ядрото да покрие разстоянието до повърхността на звездата , което е приблизително около 700 000 км, са нужно около 3 секунди ако пътят е чист. Да но потокът е постоянно блокиран от колизиите на Слънцето, поради факта, че то е много по-плътно около „сърцето си“. Фотоните пътуват само частичка от сантиметъра между изригванията, което ги забавя невероятно. Като цяло им отнема близо 170 000 години, за да преминат до повърхността.

Залезът в главата ми

circadian_rhythm-1

5:30 PM, Светът се е завъртял откакто съм напуснал леглото. Сега е здрач и инхибиторните протеини в циркадния ми часовник и по-конкретно Per и Cry, са достигнали пика си. Тези протеини намалят производството на Clock, Npas и Bmal, които са активни през деня и подготвят тялото ми, за да може то да прекара още една пълна ротация на планетата. Дълбоко в мозъка ми, SCN абсорбира това парче информация и я предава на епифизата, която секретира мелатонин. Хормонът казва на клетките и органите на тялото ми, че е вече нощ. Започвам да се чувствам уморен.

Ходейки по облаците

6:30 PM, Пресичайки пътя обратно към метрото размишлявам, защо земята се усеща толкова твърда, след като зная, че материята е в действителност 99.9999999999999% празно пространсто. Положително зареденото ядро на атом, където е съсредоточена почти цялата атомна маса, има радиус от 10¯¹5 метра, докато целият атом е с диаметър 10¯¹º метра. Питър Ковъни от Университетският колеж в Лондон обяснява, че „празното пространство“ в атомите, действително няма маса, но носи отрицателен електрически заряд на електроните които са разположени във всеки атом. Отрицателният електричен заряд около атомите на пътя упражнява отблъскваща сила върху негативният заряд на атомите в подметките на обувките ми. Това че не падаме през земята е доказателство за невероятната сила на междумолекулните взаимодействия.

Космическа закуска

8:00 PM, Имам купичка супа пред себе си и е забележително, как крутоните се насочват към това да оформят групички заедно, правейки ги много по-лесно за изяждане. Наречено Ефект на Чериос, този феномен е приложим за всичко, което плува, включително балончетата в бирата и въпросната закуска от сутринта. Обяснение на ефекта идва през 2005 година от Доминик Велла от Университета в Оксфорд и Лакшиминараянан Махадеван от Харвард. Махадеван се забавлява в това да прилага математиката към всекидневния ни живот, от уравнения които да обяснят кройката на костюм, та до какво се случва, когато боята съхне (American Journal of Physics, vol 73, p 817).

0b5759404298ee69de5526875a5cd898_butternut-squash-soup-maple-croutons-580x326_featuredimageОказва се, че крутоните като Чериос нарушават силите на кохезия (сцепление) между молекулите на повърхността на течността. В случая с Чериос, около тях се създава малко понижение в повърхността на млякото, което ги кара да дрейфват един към друг. Те така също са склонни да оформят групи до ръбовете на чистата купичка, защото млечните молекули са много по-силно привлечени към молекулите на повърхността на съда вместо към другите млечни молекули. Това екстра привличане дърпа Чериос към страните на купата. Лекото ми ядене ми показва, че ръкави от допълнително привличане възникват, дори когато силите между частиците са във различни направления, нещо което не е толкова явно за всеки.
Клъстърите от галактики се образуват по аналогичен механизъм с действието на гравитацията. Странното е, че намирам за принизяващо да мисля за космоса като за за купичка супа.

N00b_Scientist

Бързо се върни вкъщи
1:30 PM, Откривам допълнителна форма на пътуване във времето когато ми се налага да присъствам на прес-конференция в непознат район. Пътуването дотам ми изглежда значително по-дълго от пътуването ми обратно до офиса.  Амитав Чакраварти от Университета в Ню Йорк открива, че този ефект е реален. Идеята за това колко време отнема пътуването има общо със субективното усещане кога при пътуването “има още до там” и кога си “почти там”, казва той.
При моето пътуване към конференцията аз откривам познати белези на средата като магазини, сгради, станциите на метрото и т.н., така че първоначалното ми усещане е, че правя по-малко прогрес. Едва след като напусна познатото, аз започвам да чувствам че пътуването вече е започнало както трябва. И не чувствам, че съм почти там, докато не съм фактически там – на мястото.

Обратното е истина за пътуване към дома: Колкото по-скоро напусна работа, толкова по-силно е усещането че правя прогрес. В това време присъствието на познати знаци ми казва, че съм почти у дома.

Магическите яйца

2:00 PM, Решавам да се насладя на лек обяд от варени яйца и тост. Добре свареното яйце ми дава възможност да впечатля зрителите наоколо с трик, който казва НЕ на гравитацията. Завъртете твърдо-сварено яйце и ако го завъртите достатъчно бързо може да наблюдавате как то ще се изправи на основата си докато се върти (вж. видеото –  Танцът на вареното яйце).

Отнема на учени от Кеймбридж и Университета в Йокохама два солидни научни труда, за да се разбере защо (Proceedings of the Royal Society A, vol 460, p 3643 и vol 461, p 1753, респективно). Тайната е, чрез упражнения да се разбере как въртящото яйце превръща силата на триене,  която действа в същата хоризонтална плоскост на масата върху която лежи то –  във вертикалната сила, която повдига яйцето. Отговорът се крие в ефекта на Кориолис, който отклонява обекти движещи се в дадена ротационна рамка. Това е същият ефект, който контролира циркулацията на земната атмосфера и хидросфера. По същият начин силата на Кориолис превръща силата на триене в силата на въртене, която повдига яйцето към вертикалата. Този трик се случва, само когато яйцето е твърдо сварено, защото енергията която му внасяте завъртайки го би действала на суровото яйце по различен начин, т.к. енергията внесена ще се разпръсне незабавно размествайки флуида във вътрешността. Независимо от това обаче ефекта на магическото яйце не е изцяло разгадан. Не разбираме например, защо е толкова трудно да накараме по-рохко яйце да направи същият трик. Теорията също така се проваля в това да обясни защо скоростно въртящото се яйце прави малки подскоци по време на въртенето си, независимо че някои от учените работили по труда спекулират, че това може да е причинено от несъвършености по повърхноста, където яйцето се върти.

Прекатурени филийки

2:10 PM, Повдигайarticle-0-1b9f5d27000005dc-73_638x463ки намазаният с масло тост към устата си го изтървам и воала – той се приземява с намазаната страна надолу, точно в съответствие със закона на Мърфи. Детайлни изчисления на динамиката на въртящата се филия направени от Робърт Матюс от Университета Астън в Бирмингам, Великобритания, показва че тази отчайваща тенденция не е градска легенда. И проблема не е в намазаното масло, теглото на филията или аеродинамичните и свойства. Критичният фактор е височината сама по себе си –  филията изплъзваща се от чинията се завърта толкова бавно, че е нужна височина от почти 3 метра, за да има някакъв шанс да падне върху намазана страна (European Journal of Physics, vol 16, p 172). Матюс потвърждава теорията си използвайки за база опитна постановка с 1000 деца бутащи филия от чинията си, като опитът е повторен с близо 21000 тоста в  масов експеримент подкрепен от Образователният Департамент на Великобритания и производител на масло.

N00b_Scientist

Сбърканото време

8:45 АМ,  Влакът ми за работа закъснява. Когато съседният влак тръгва, получавaм необичайното усещане, че се движа наобратно. Не мисля относно това, защото това е добре позната илюзия за привидно движение, наричанa векция, която е своеобразно подгряване за всички събития през седмицата.

Което е по-изненадващо, е че има връзка между начина по който мисля и моето привидно движение. Нийл Макрей и Линдън Майлс от Университета в Абърдийн, Великобритания, проучват бляновете на студенти, които наблюдават екран на който се прожектират звезди, които или се приближават към тях или се отдалечават респективно, кореспондиращо на изпитването на векция напред или назад. Те откриват, че ако имаме налице векция назад, тя ни кара да мислим за събития от миналото, докато ако векцията е напред тя промотира “мислене ориентирано към бъдещето”. Екипът спори върху факта, дали ефекта се усилва ако движението е истинско, а не илюзорно и това показва как висши области на мозъка са свързани с по-примитивни зони, които се занимават с движението и усещанията. След като най-накрая тръгваме започвам да се чудя, дали това е причината толкова много успели хора да обичат да карат бързи коли?

Да бягаш или да не бягаш

9:3o АМ, Докато се разхождам по станцията на метрото, започва да вали. Без чадър и с офиса ми наблизо съм изправен пред дилемата: Дали ще се намокря по-малко ако се затичам или да продължа да вървя? Този въпрос дълго мъчи изследователи от много общности.

Изчисления публикувани през 1995 от метереолози в Университета на Ридинг, Великобритания заключват, че не си струва да бягаш (Weather, vol 50, p 367). Тази гледна точка бива оспорвана от двама други метереолога хванати в порой по време на работа в южната част на Апалачите близо до Ашвил, Северна Каролина. Томас Петерсон и Тревор Уолис, които работят към Националният Център за Климатични Данни в САЩ, решават че оригиналната статия не е достатъчно обоснована (Weather, vol 52, p 93).  От тяхните изследвания може да се заключи, че бегач би уловил около 30 до 50% от водата падаща върху вървящ човек. Най-голям плюс в случая би имало ако е ветровито и дъжда е обилен – точно тогава и повечето хора е по-вероятно да започнат да бягат…Така че, ще бягам към заслон.

Мозъчно отклонение

9:45 АМ, Свличайки се в офиса бездиханен поглеждам към часовника на стената, за мое учудване сякаш отнема малко повече от секунда на секундната стрелка да се движи межу деленията. Това закъснение е “истинско” в смисъл на това, че реално го изпитвам. Феноменът разкрива как моят мозък изменя възприятието ми за време. За времето което отнема на очите ми да се акомодират и фокусират часовника, мозъка изключва зрението ми, така че да не се разсейвам от размазаното движение. Впоследствие мозъкът ми добавя времето отнето за движението на очите към следващото стабилно изображение, така че да няма пролука в съзнателното ми визуално възприятие. Но освен че стартира възприятието, когато очите ми правят пауза гледайки лицето на часовника, мозъкът ми разширява възприятието на това което съм видял като добавя 50 милисекунди към момента преди да започна да движа очите си, така че секундата на часовника може да изглежда частично по-дълга.

И това далеч не е единствения тип ментално пътешествие във времето което преживявам в един нормален ден.

Наблюдаваният чайник
10:45 АМ, По средата на сутринта вече имам желание за частица от най-популярният наркотик на планетата, този невротоксин популярен още и като кофеин.  И да – отнема доста повече време на кафеварката да заври ако я наблюдаваш благодарение на време-изкривяващият ефект, който вниманието има върху такта на часовника в главата ми. Уорън Мек, невролог в Университета Дюк в Дърбан, Северна Каролина изучава как този биологичен хронометър измерва интервалите в обхвата от секунди до минути, което е съществено важно за множество задачи на ежедневен базис, като например пресмятането дали ще имам достатъчно време да пресека пътя безопасно или слушането на музиката и времето в произнасянето на моите гласни и съгласни докато говоря (Nature Reviews Neuroscience, vol 6, p 755).

Нивото на нервна активност в кортекса ми осцилира и този модел на ритъм се прехваща от стриатума, зона в мозъка която се асоциира с възнаграждението. Честотата на тази ритмичност се управлява от нивото ни на тревожност и се влияе така също и от количеството внимание, което отделяме на часовника. Така че нещата, които искаме да се случат възможно най-бързо изглежда сякаш минава цяла вечност докато се реализират, просто защото сме по-концентрирани върху тях.

N00b_Scientist

Дни на чудеса

Posted: November 6, 2016 in New Scientist

“Дори най-досадните дни, не са просто дни”

Космическият пътешественик

6:45 АМ, Аз лежа дълбоко заспал, без дори да помръдвам в леглото. А дали? В реалността, аз пътешествам през космоса с невероятна скорост. Моята домашна планета се завърта всеки 23 часа, 56 минути и 4 секунди. На Екватора – кръг с обиколка около 40000 км – хората се движат със скорост около 465 м/с, отнесено към центъра на Земята ни. Лежейки в леглото си моята относителна скорост е около 280 м/с.

Мога и да се движа по-бързо ако заема богоподобната точка. Отнесено към Слънцето, аз се движа с около 30 км/с, докато Слънчевата система се върти около сърцето на Млечният Път със зашеметяващите 210 км/с. Дори и Млечният Път се движи също. Гледайки от рамката си за сравнение – ехото от Големият взрив, космическата микровълнова фонова радиация и отнесено към нея, леглото ми се движи със скорост от 600 км/с и хвърчи към съзвездието Лъв.

Време  e за ставане

7:30 АМ, Както по-голямата част от създанията на планетата, от водорасли до гъби и млекопитаещи, клетките на тялото ми се синхронизират спрямо 24-часовото въртене на планетата посредством сложна мрежа от протеини наречени циркадиев часовник. Циркадиевия часовник на цианобактерия е изграден от три протеина, докато повечето клетки на човешкото тяло са базирани на около 20 протеина, което включва и изключва тяхната продукция посредством въздействие върху гените, които ги кодират. Посредством тези циклични вътрешни обратни връзки протеините прецизно регулират собствената си продукция по протежението на 24-часовия цикъл. Дори е възможно да се определи и т.нар “телесно време” посредством измерване на нивата на подходящите или наричани още  “часовникови  протеини” в лабораторни условия. Протеините наречени Clock, Npas и Bmal ускоряват проявите на генните въздействия, докато други наречени  Per и Cry ги забавят. Разбира се далеч по-лесно е просто да погледнете часовника си.

С широко отворени очи

7:35 АМ, Ставането е може би най-трудната част на деня и има добра причина това да е така. Биологичен часовник тиктака във всяка клетка на тялото ми, но главният часовник, който организира всички тях е разположен в супрахиазматичното ядро (SCN), дълбоко в мозъка ми, близо до мястото където се пресичат оптичните нерви. SCN е изграден от два малки клъстъра от  по няколко хиляди нервни клетки и молекулярните часовници, които отброяват в тях се настройват от външни белези като светлина, честота на  хранене както и тъмнината. Сигналът на тялото ми за сутрешното ставане се пренася от моят SCN до специализирани нерви наречени перифорникални орексинови неврони. Те подготвят тялото ми за предстоящият ден посредством организиране на отделянето на заряд кръвна захар от черният ми дроб, последван от ръст на стрес-хормоните като кортизол и алдостерон. Орексиновите неврони също така активират парасимпатиковата част на автономната нервна система, действайки като тригер за увеличение на мускулния тонус, кръвното налягане и метаболизма докато аз се мъча да мина от хоризонтална във вертикална позиция.

Това усещане за сутрин

7:45 AM, Разбирането на телесния ми часовник разкрива защо по-скоро бих се излежавал в старта на работната седмица: регулярният циркадиев часовник се движи с 10-20 минути по-бавно от деня, с други думи – изостава. Това не е проблем през работната седмица, но след уикенд,  в който позволявам часовника на тялото ми да вземе превес над алармата ми за работа, ставането впоследствие за работа в обичайното за това време е еквивалентно на това да стана по-рано с около час. Замесена не е просто умора. Повече сърдечни удари се случват в първите три дни след минаването към лятно часово време през пролетта, точно когато хората трябва да се измъкват от леглото с час по-рано (The New England Journal of Medicine, vol 359, p 1966).

С главата напред

7:50 АМ, Ефектите на относителността върху времето са най-видими със скорост близка до тази на светлината или в присъствието на размазващи гравитационни полета.  Да но парче от времето се променя малко дори след като стана от леглото. Общата теория на относителността на Айнщайн казва, че времето се забавя, когато гравитацията се засилва. По този начин часовниците вървят малко по-бавно на повърхността на Земята, където силата на гравитационното поле е по-силна от тази, която познаваме на орбита.

В леглото разбира се главата и краката ми са на една и съща височина и следователно изпитват едно и също гравитационно поле. Но при все това, когато ставам от леглото, има относително пътуване във времето между главата и краката ми, защото привличането на Земята се различава. Като резултат, ние всички имаме леко по-стара глава върху леко по-младо тяло. Сетнам Шемар от Националната лаборатория по физика в Обединеното Кралство калкулира, че ако седя прав за 14 часа всеки ден, и на база на моят ръст от 1.87 м, то моята глава получава екстра от около 10-¹² секунди всеки ден. Така погледнато за живот от 80 години главата ми ще остарее 300 наносекунди повече от краката ми.

Орехите са си орехи

8:15АМ,  Време е за закуска и отварям нов пакет мюсли. Парадоксално, откривам че по-тежките ядки са събрани на повърхността на пакета. В продължение на десетилетия, физиците обсъждат ядките отказващи да се съобразяват с гравитацията, в частност защото изглежда те имат удобен начин да създадат ред от безпорядъка и отчасти поради факта, че индустриалните инженери винаги се тормозят относно “несмесването” на зърна или прахове при производствените процеси. Повече познато като Проблем на Бразилския Орех, тази загадка изглежда е решена през 1987-та, когато Антъни Росато от Института по технологии на Ню Джърси подсказва. че когато орехите се качват нагоре те създават възможност за по-малките овесени ядки да заемат дупката.
Като контраст няколко овесени ядки биха се изместили, за да направят място на ядките да паднат надолу – относително малко вероятно явление (Physical Review Letters, vol 58, p 1038). Така че случаят е приключен? Не точно, според Сидни Нейджъл от Университета в Чикаго, който за продължително време е впечатлен от физиката на монотонността – от нишките образуващи се в меда, та до пръстените  в чашата кафе.
Нейджъл смята, че разклащането на кутия с мюсли поражда качването както на овесените ядки, така и на орехите към повърхността на опаковката. По-нататъшно разклащане предизвиква плъзгане на овесените ядки към страните на пакета, но това става така просто защото няма достатъчно място за по-големите ядки на орехите да го направят, така бразилските орехи биват изолирани на върха. Но дори и той не е уверен, че Проблемът на Бразилския Орех е решен – “Всеки път, когато мислим че сме разбрали всичко, се случва нещо, което да ни изрита от самодоволството ни”.

КАКВО СИ ТИ?

Posted: May 27, 2016 in New Scientist

gooНашето интуитивно възприемане на самите нас е твърде лесно да бъде преборено…

Има малко неща около нас, които изглеждат по-несъмнено реални за нас от съществуването на нас самите. Може и да сме скептични относно съществуването на света около нас, но как да сме в съмнение за собственото си съществуване?

Не изглежда ли съмнението невъзможно следвайки факта, че има някой, който се съмнява в нещо? Кой, ако не ние самите ще бъде този някой? И докато е неопровержимо, това че ние би трябвало да съществуваме в някакъв смисъл, нещата стават доста по-загадъчни след  като се опитаме да захванем по-добре основата на това, какво точно включва да си “себе си”.

Три убеждения за личността са абсолютно фундаментални тъй като касаят нашето разбиране за това кои сме ние.

Първо, ние гледаме на себе си като неизменими и постоянни. Това не иде да каже, че ние оставаме едни и същи, а че измежду всичките промени има нещо, което остава постоянно и което прави днешното “аз”, същия човек който бях преди 5 години и който ще бъде след 5 години в бъдещето.

На второ място, ние гледаме на себе си като обединител, който събира всичко заедно. Светът за нас представлява в представянето си какафония от образи, звуци, миризми, мисловни изображения, спомени и т.н. В “АЗ-а” те са интегрирани и са единичен образ на света.

Накрая, АЗ-а е посредник. Той е мислещият нашите мисли и изпълнителят на нашите дела. Мястото където светът добива своята цялост и кохерентност, така че да добие използваема форма, с която да можем да комуникираме и на която да въздействаме.

Всички тези убеждения се приемат сляпо и такива каквито са, но поглеждайки към тях отблизо те стават все по-малко и по-малко самодостатъчни.

Изглежда пределно ясно, че ние съществуваме непрекъснато от нашите първи моменти в майчината утроба та до момента на нашата смърт. През времето в което съществуваме като личност, същата тази личност претърпява значителни изменения в убежденията, възможностите, желанията и настроенията.

Щастливата личност от вчера не може да бъде точно същата като например смачканата от тъга днес, но ние със сигурност имаме същата личност днес, която сме имали вчера.

Има два различни модела на АЗ-а, които можем да използваме, за да изучим този проблем: наниз от перли и въже. В съответствие с първият модел, нашата личност е нещо постоянно, което има изменящи се свойства, но остава в същността си непроменена. Като нишката, която минава през всяка перла от наниза, така и нашата личност протича през всеки единичен момент от живота ни, осигурявайки по този начин същност и обединявайки ги. Проблемът с тази гледна точка, е че АЗ-а не може да бъде повечето от нещата, които си мислим че ни дефинират обичайно. Бидейки щастлив или тъжен, бидейки в състояние да говориш китайски, предпочитайки череши пред ягоди, дори и бидейки в съзнание- всички тези са изменяеми състояния, липсата на които не би трябвало да афектира личността, както липсата на единична индивидуална перла няма да промени наниза. Тук обаче идва неясният момент, защо подобен минимален обем от личността има понякога централен статус в живота ни, и с който се съобразяваме.

Вторият модел е базиран на факта, че въжето се държи заедно независимо от факта, че няма единична нишка, която минава през цялото му протежение, а всъщност поредица от припокриващи се една друга по-къси нишки. Подобно на това, нашата личност може да бъде продължителност от припокриващи се ментални епизоди. И докато тази гледна точка си има своята правдоподобност, то са налице и проблеми с нея. Ние обичайно приемаме, че когато мислим за нещо или вземаме решение то го правим с цялата си същност, а не с конкретна част от самите себе си. И се получава така, че в съответствие с тази гледна точка нашият АЗ никога не е представен цялостно в някаква точка, а прилича на въжето, чиито нишки никога не продължават от край до край по цялата дължина на въжето.

След като видимо сме оставени с неприемливият избор между непрекъснатият АЗ несвързан от цялостното ни аз, чиято липса едва ли ще бъде видима, и от друга страна АЗ-а, който всъщност съдържа компоненти от нашият мисловен живот, но не съдържащ конкректна част, с която можем да го идентифицираме. Емпиричните доказателства които имаме до момента сочат определено към “въжената” гледна точка, но това определено не е нещо, което е сигурно. А дори и по-важна и проблемна е същността на второто ни убеждение за АЗ, за това къде всичко става едно цяло.

 Лесно е да се пропусне значимостта на този факт, но нашият мозък осъществява изключително сложна задача, в това да представя цялостната обединена картина на това около нас което наричаме “света”.  Приемете например факта, че светлината пътува доста по-бързо от звука, но при все това визуалните стимули се нуждаят от доста повече време, за да бъдат обработени сравнено със звуците. Слагайки в една кошница заедно тези различни скорости означава буквално, че звуците и образите от едно събитие стават достъпни за съзнанието ни в различни времена (единствено звуци и образи от събитие отстоящо на десетина метра от нас стават достъпни по едно и също време). Това значи например, че видимата “едновременност” на чуването на глас и виждането на движението, което правят устните на говорещия трябва да бъде конструирано от мозъка.

Интуитивното възприемане на резултатите от този процес напомня на театър. Както зрителят седи пред сцената, АЗ-а възприема еднородността на света като съвместява заедно различен обхват от сензорни данни. Би било объркващо ако те не са унифицирани като изход, както ако примерно нашият зрител чуе реплика на актьор преди той да излезе на сцената. И докато тази гледна точка е убедителна, тя среща доста трудности.

Да вземем например простият случай “бета феномен”. Ако  в краят на екран, ъгълът бъде осветен с ярка светлина в една точка и незабавно след това същото се случи със подобна точка в точно противоположният ъгъл, ще изглежда сякаш имаме точка, която се движи диагонално по протежение на екрана.  Това е лесно обяснимо: мозъкът често попълва елементите на дадена сцена използвайки нещо подсказки и изграждайки правдоподобен модел. Но лек финт спрямо този процес дава като резултат интересен ефект. Ако точките са в различни цветове, за пример червена точка следвана от зелена такава, то наблюдателят вижда движеща се точка, която изменя цвета си рязко в средата на диагонала. И това е много странно, защото ако мозъкът попълва липсващите позиции по протежение на диагонала като идеята е от това да се ползва АЗ-а, как той знае че цветът ще се смени преди зелената точка да бъде видяна?

Едно обяснение на бета феноменът е, че нашето  възприемане на ситуацията се “изиграва” в театъра с известно закъснение. Мозъкът не подава информацията за точките когато може, а я задържа за известно време.  След като бъде обработена информацията за зелената точка, двете точки се поставят заедно в перцептуална конструкция, която включва една движеща се точка, която променя цвета си. Тази променена версия впоследствие се “прожектира” в театъра на съзнанието.

За нещастие това обяснение не пасва добре по отношение на факта как възприятието работи. Съзнателните отговори на визуални стимули могат да възникнат при скорост много близка до минималното физически възможно време. Ако към това добавим времето, което е нужно на информацията, за да достигне мозъка и да бъде обработена, то имаме налице ситуацията, че няма достатъчно време оставащо за закъснение с ефективна достатъчна дължина, която ни е нужна за обяснението на бета феномена.

Може би е грешна идеята свързваща АЗ-а и възприемането на унифициран поток сензорна информация. Може би има просто различни неврологични процеси, които се случват в мозъка и различни мисловни процеси случващи се в съзнанието ни без да е налице някаква централна агенция, където всичко пристига и се обработва в някакъв конкретен момент, перцептуалното “сега”.

 

 

КОЙ СИ ТИ?

Posted: May 14, 2016 in New Scientist

Когато се събуждаш всяка сутрин, замаян и дезориентиран, ти постепенно започваш да усещаш шумът от чаршафите, да чувстваш текстурата им и да премигаш на светлината. Един аспект от теб самият започва да се изгражда наново: наблюдателя на реалността от първо лице, обитаващ човешкото тяло.

Докато процеса на събуждане се разраства, се оформя и усещането, че имаш минало, личност и мотивация. Твоето “аз” е завършено, едновременно като наблюдател на околния свят и носител на твоето собствено съзнание и идентичност. ТИ.

Интуитивното усещане за теб самия е нещо, което не изисква усилие и фундаментално човешко познание. Но не е нищо повече от претенциозна илюзия. Поглеждайки върху им обстойно, множество от тези разпространени вярвания за индивидуалността започват да се се разплитат. Някои мислители дори стигат по далече твърдейки, че няма такова нещо като личност. 

В следващите няколко страници открий защо “ТИ” не си лицето, което си мислеше че си.

Posted: January 28, 2016 in Uncategorized

newsaaaaa

normal

Не можете са концентрирате за повече от 10 секунди? Забравяте имената на хората точно след като се запознаете? Не можете да спрете да мислите за секс?
Поздравления – вие сте с човешко мислене. Мозъците ни са ненадминато креативни, но също така и дом на пътуващи с дива бързина влакове с мисли, странни натрапчиви представи, ирационални емоции и измамни убеждения.
Така че, какво точно да смятаме за “нормално” мислене? Има ли изобщо такова нещо? Поставено по друг начин: Мислиш ли каквото си мисля?

Нормална ли е паметта ми?

Не съм човек, който става за отбор в публично състезание. Мога да изкарам  тънки детайли от разговор състоял се отдавна, но не мога да си спомня височината на планината, която изкачих или имената на поп-групите.

Колегата ми е точно на отсрещната страна – той е невероятен в помненето на факти, но всичко му е мъгла, когато става дума за детайли от миналия му живот и опит респективно. Трябва ли да се тревожа аз или той?

Паметта е като цяло предимно насочена към забравянето: всеки мозък изхвърля повечето от сензорните данни които получава. Утре например ще помните сравнително добре разговора, който сте имали днес, до седмица обаче по-голямата част от информацията ще бъде загубена. След година, този разговор може би ще е напълно изчезнал. Директните сензорни спомени имат живот само няколко момента. Някои от тях изграждат краткотрайни спомени, като например телефонът, който току що набрахте. Точните цифри са трудни за запомняне, но един нормален мозък може да пази подобен род информация еднократно за период от около 30 секунди.

И само и единствено наистина важна или значима информация си проправя път към дълготрайната памет, каквато е например тази свързана с разговор, който включва и лична обида към вас. Ние имаме селективно силни спомени свързани със събития, които са емоционално предизвикащи. Дълготрайните спомени се разделят на два основни типа. Семантичните спомени запазват факти, като например концепцията за влак. Епизодичните такива са съсредоточени върху събития, които сме преживяли, като конкретно пътуване с влак.

С голяма вероятност може би всички ние познаваме по някой, който се отличава с енциклопедично фактуална памет, но изключителните епизодични памети са определено скорошно откритие. Това са памети при хора, които помнят събития с такава яснота, от преди години, по начина  по който повечето хора помнят събития случили се преди седмица. Но има и такова състояние, в което хората се борят да извикат събития в близък план, които са преживели и то неуспешно. Те си спомнят, че събитието се е случило, но не могат да се върнат ментално към него, дори да е само седмица назад.

По-голямата част от нас попадат между двата типа изключения. Истина е, че жените са с тенденция да имат по-добра епизодична памет. Със семантичната си памет мъжете са в състояние да си спомнят пространствена информация по-добре, докато жените се справят по-успешно с вербални задачи, примерно запомняне на списък с думи. Личностните особености изглежда имат и тук влияние също: хора които са отворени към нови преживявания са с тенденция да имат по-добра автобиографична памет.

Стареенето разбира се афектира повика към персоналния опит повече отколкото го прави депресията. Но през нашите 40, започваме да забелязваме, че не можем да си спомняме новите имена, и причината не е че мозъка е претоварен – капацитета на паметта ни е почти неограничен. До известна степен, етапните изменения в мозъчната структура, като например редукцията в плътността на дендритите, които помагат да се оформят връзки между невроните, правят създаването и възстановяването на спомени по-слабо ефективно. Но докато не започнете да изпитвате трудности в изпълнението на определени прости задачи, които сте правили много на брой пъти преди, или да ви стане трудно да следите потока на разговор, не трябва да се притеснявате, че вашата памет изглежда си има нейните мистериозни черти.

Ултимативно погледнато паметта е нещо лично. Хората запомнят неща, които са важни за тях. Всички ние имаме различни интереси и това причинява изменения, които нашето мислене обработва. Жената до мен, например се интересува от цветя, когато посетим градина, аз просто виждам смесица от цветове, докато тя ще запомни всеки един детайл. Спомените са системи, които имат множество части, които се изменят с течение на времето, така че не е изненада, че съществува многообразие от вариации. Има строги индивидуални различия разбира се, и това се явява характеристика на човешката памет – че не всички от нас запомнят еднакви неща.

Нормални ли са емоциите ми ?

Някога започвали ли сте деня позитивно и с пълна мотивация, само и единствено да откриете, че някой издърпва килимчето изпод краката ви с гневен коментар? Мислите ли, че лесно ви обзема емоцията предизвикана от глада, воя на сирени, силните миризми или ярките светлини? Бяхте ли срамежливо или затворено дете? Ако сте отговорили с “Да” на някой от тези въпроси, може би сте “твърде чувствителна персона”.

Или пък вие сте по-скоро спокоен, уверен и съсредоточен, не позволяващ емоциите на другите хора да ви повлияят и имате собствено строго усещане за вашата лична стойност? Ако е така, вие се намирате на таблицата в скалата на психопатията установена през 70-те от канадският психолог Робърт Хейр.

Силно чувствителен или психопат – тези титли са по-скоро крайни състояния, към които много от нас не се прикрепят. Но психолозите са разработили множество скали, за да оценяват човешкият емоционален обхват и е трудно да сме в златната среда на всяка една от тях. Например, по-горе споменатия белег “силно чувствителен” се отнася само за един на всеки пет от нас. Ранните признаци са, че огромна смес от хиляди гени определят нещото, което може да определим като нашата чувствителност към обкръжаващата среда и че това е само един от факторите, които дефинират нашата емоционална природа. През изминалите няколко десетилетия психолозите успяха да идентифицират десетки генетични варианти, които са по-често срещани при силно-чувствителните хора и че тези генетични особености за пример лежат в основата на регулацията на ключови хормони като серотонин, допамин и окситоцин. Много от тези гени увеличават активността в амигдалата, мозъчен регион отговорен в обработката на емоциите. Но не всичко от това са лоши новини и независимо от факта, че по-чувствителните хора могат да бъдат по-често обзети от негативите, те са също така по-лесно усещат едва видимите позитиви, те са мислители на по-дълбоко ниво и често са и по-креативни. Силната чувствителност към външни знаци може би ги прави и по-добри в адаптирането към ново обкръжение –  белег за еволюционно предимство. Като общо правило чувствителните хора са с тенденция да са по-добри на тестове за емпатия.

Обратно на тях, лицата които не страдат от негативите на емпатията или разкаянието, могат да са по-желани, когато груповите интереси е нужно да бъдат поставени пред тези на индивида. Това за пример са хора, които са в състояние да уволнят голяма група хора за доброто на една компания.

Фактът, че еволюцията не е избрала някаква конкретна комбинация от гени, ни подсказва, че смесицата от хора с различни особености е здравословната комбинация. И докато разбира се чисти крайности съществуват, например  – екстремната психопатия, която води до хладнокръвни убийства,  нашите емоционални реакции са като цяло успешно управлявани да не се разбунтуват от вериги които свързват префронталния кортекс, мислещата зона на мозъка, към амигдалата. Това означава, че в един здрав мозък,  можете да контролирате до някаква степен емоциите си, базирайки се на разума.

Искате да знаете, дали сте силно-чувствителна персона? Разгледайте списъка с белези или направете тест следвайки въпросника на Илейн Арон –  www.hsperson.com/test/

 

Нормални ли са гласовете в главата ми?

За Сократ е било предупреждение, че е на път да направи грешка. За Зигмунд Фройд – приятната компания, когато пътувал сам. Да чуваш гласове – това е история с необмислено начало и неразказан край. И разбира се както тези уважаеми господа по-горе могат да бъдат свидетелство, че не винаги е признак на лудост,  ясно е на всеки, че нашите всекидневни мисли, често звучат доста гласовити. През 2011, изследване проведено в Университета в Дърнам, открива че близо 60% от нас познават  “вътрешната си реч”  и естеството на разговорите причинени от и към нея.

Но къде точно вътрешната реч свършва и къде започва чуването на “външни” гласове? Един отговор на този въпрос, е че вътрешният глас е “нещо, което се усеща като теб самия”, така че можеш да го контролираш, но имайки предвид, колко машинални мисли ни минават, този отговор е донякъде непълен. Въпросът, който седи в основата на пъзъла седящ в основата на чуването на гласове е може би е друг – защо не ставаме по-добри в разбирането им? Между 5 и 15% от нас чуват външни гласове, дори ако това е мимолетно или твърде рядко. Около 1% от хора без диагноза за ментално заболяване, чуват по-настойчиви, повтарящи се гласове. Приблизително същата пропорция от популацията е диагностицирана с шизофрения, което оспорва допускането за връзка между двете.

Така че има малка разлика в мозъците на тези които не са диагностицирани с ментално заболяване, но чуват гласове и тези които не чуват гласове. Може би е най-добре да се запитате следният въпрос преди да се заемете с гласовете в главата си – Притесняват ли ви те? Гласовете не са само изражение на нашите мисли – нашето мислене ни разказва и истории по този начин. Този “задушевен разговор” е симптом на някои нарушения свързани с паметта, при които хората имат фалшиви спомени. Но и останалите от нас го правят. Експерименти показват, че когато хората са принудени да направят произволно решение, те впоследствие пригодяват история, която да го обясни. Една теория обяснява това с идеята, че така си помагаме да изградим представа за света, който ни бомбардира с информация и ни дава смислена рационализация на решенията, които вземаме неосъзнато. По този начин нашите лъжи са повече или по-малко служещи на нас самите: като се лъжем сами себе си, ние лъжем другите по-добре. Това може да обясни феномена позитивно отношение, при който хората надценяват качествата си – ние се поставяме в горната половина на позитивното разпределение. Близо 80% от колежаните в US, считат че определено са в групата на хората, които имат лидерски качества. Но независимо от всичко не е нужно да се вълнувате за всичко, което чувате от гласовете си и просто не вярвайте на всичко, което те ви казват.

В част 2

Прекалено голям ли е фокуса ми на внимание?

Нормални ли са вярванията ми?

Нормални ли са маниите ми?

Някои болести имат способността да маршируват с големи стъпки напред във времето, развивайки се по този начин прогресивно и унищожително…време е учените да върнат часовника наобратно.

Болест на Алцхаймер

Повече от 5 милиона американци в момента живеят с болестта на Алцхаймер, число което се очаква да се утрои до 2050-та година. Независимо от милиардите похарчени за изследване, ловът търсещ лек почти няма успех. Ново изследване от Тони Уис-Корей, невролог в Станфордския университет обаче сочи към необичайно решение. Когато Уис-Корей започва изучаване на кръвта на пациенти с Алцхаймер, той забелязва определена разлика от тази на здрави пациенти. Поради факта, че композицията на кръвта се изменя с възрастта, той започва да се чуди, дали простото осигуряване на преливане от млада кръв може да окаже влияние върху стареещият мозък. За да разберат това, той заедно с колегите си провежда донякъде отвратителен експеримент: Те закачат стара за млада мишка, по начин такъв, че да споделят една и съща система за циркулация. В следващите няколко седмици младата мишка произвежда по-малко неврони и старата мишка произвежда повече.  След това изследователите инжектират старата мишка с млада плазма, течността която остава след като се отстранят клетките от кръвта. Бивайки тествани в лабиринт, третираните мишки се учат по-лесно и запомнят по-добре. Изследователите все още се опитват да разберат кое прави младата кръв толкова мощна в този контекст. Плазмата може да съдържа протеини, които да спират възпалението, потенциална причина за Алцхаймер, идентифицирането на тези протеини може да доведе до нови терапии. Екипът стартира клиничен опит, за да тества теорията си и при хора: 18 пациента ще получават инфузии от млада плазма, за да се наблюдава дали се подобряват симптомите на болните с Алцхаймер. Това е в стъпка в неизвестното, казва Уис-Корей, но такава с по-малко рискове и обещаващ потенциал

 

Слепота

Хората с възрастово-свързана макуларна дегенерация загубват зрението си бавно. Много от тях никога не ослепяват напълно, но обектите стават размазани, цветовете избледняват и евентуално лицата стават неразпознаваеми. Миналата есен Оката Терапевтикс (https://www.ocata.com/) анонсира терапия със стволови клетки от човешки ембрион, която може да възстанови разрушаващото се зрение. В най-разпространената форма на болестта, тънък слой от тъканта, наречен епител на ретиналния пигмент, започва да се разрушава. Тази тъкан доставя хранителни вещества и кислород до пръчиците и колбичките на окото; ако това не се случва тези фоторецептори загиват. Ембрионните стволови клетки на Оката се превръщат в епителни клетки на ретиналният пигмент, които впоследствие могат да бъдат инжектирани в окото. Какво се случва след това не е много ясно:  “Клетките могат да обновяват болните пръчици и колбички или да генерират нови такива“, казва Еди Англейд, главен лекар в Оката. По един или друг начин хората започват отново да виждат.

Данните публикувани то първите два клинични опита на компанията потвърждават, че лечението работи. Десет от всеки 18 души имат подобрения в зрението си и изглежда терапията спира загубата на зрение при другите 7. Някои дори имат драматично възстановяване: 75-годишен собственик на ранчо, който е бил сляп с едното око, започва да язди отново спокойно. Лечението е на няколко години от одобрение от FDA, но Англейд се надява един ден то да стане така прието както е в момента хирургията на катаракта.

Диабет

Много хора с диабет контролират болестта си с обилни дози инсулин и цяло меню хапчета. Години Джордж Треф е бил един от тези много, но за нещастие, тялото му спира да възприема лечението. Дори и диетата и упражненията са без никакъв ефект. “Нямаше никакво значение дали гладувах или сядах и изяждах 10 кг шоколад, нищо не се променяше всъщност”, казва Треф. Това продължава до април, 2009-та, когато Треф, който тежи 110 кг по това време, опитва нещо ново: стомашен байпас Roux-en-Y, операция типично запазена за пациенти затлъстели дотолкова че са в опасност за живота си.  Операцията свива стомаха и променя посоката на храносмилателния тракт. Постоперативно, пациентите се хранят по-малко и абсорбират по-малко хранителни вещества и по този начин губят телесна маса. Някои хора показват метаболитни подобрения дори в рамките на няколко дни. След като  Треф се събужда след операцията, кръвната му захар рязко пада и за дълго време не му се налага да приема инсулин. В настоящият момент той приема, просто фракция от дозата, която му е била необходима преди интервенцията. “Тези операции са по-добри за третиране на диабет, отколкото за затлъстяване“, споделя Карел Ле Ру, лекар в Университетският колеж в Дъблин. Нови изследвания могат да помогнат да се разбере защо точно: Тялото увеличава продукцията на жлъчна киселина, която се свързва към рецептор наречен FXR, който стимулира освобождаването на хормони, които регулират кръвната захар. Учените се опитват да използват медикаменти, за да постигнат същият ефект. Майкъл Даунс, молекулярен биолог в Института Салк в Ла Джолла, Калифорния публикува през януари изследване, показващо че хапче предназначено да активира FXR, помага на мишките да намалят тегло и контролира тяхната кръвна захар. Хапчето може да бъде дори по-ефективно от хирургията. “Получавате метаболитни плюсове без ножа“.

 

Сърдечна недостатъчност

Сърцето което страда оставя хората уморени, слаби и с накъсано дишане. Някои в даден момент започват да се нуждаят от трансплантант. Но скоро може да е налице и друга опция – генна терапия.

За да бие сърцето – мускулните клетки на сърцето трябва да минават през състояние на контракция и състояние на почивка. За контракция е нужно калциеви йони да изтекат от клетките през специални органели. За да се отпуснат пък протеин наречен SERCA2a  ги впръсква обратно. Страдащото сърце има изглежда по-малко от този протеин сравнено с нормално сърце, така че Роджър Хайар, кардиолог в Маунт Синай в Ню Йорк, разработва начин да достави повече от него. Лабораторията му разработва вирус, който да внесе повече копия от гена, който кодира SERCA2a в сърдечните клетки и ги внася в ДНК. Впоследствие клетките увеличават продукцията на SERCA2a. И независимо, че протеинът не може да реверсира вече съществуващи увреждания, може да помогне на сърцето да остане и да работи по-здраво.
През 2007-ма изследователи тестват терапия наречена MYDICAR в клинично изпитание с 51 пациента страдащи от сърдечна недостатъчност. Тези, които получават по-големи дози имат по-малко сърдечни пристъпи и сърдечни трансплантанти. Три години по-късно, те така също са в групата на която са нужни по-малко свързани със сърцето хоспитализации и тези с терминалният изход са по-малко. През 2012-та екипът слага началото на изследване върху 250 пациента.  А през последната година  MYDICAR получава така желаното разпознаване на революционната терапия от FDA, което ще ускори процеса на разглеждане. Сиан Хардинг, изследовател в Кралският колеж е Лондон и едновременно с това и сътрудник на Хайар, е оптимистка за перспективите: “Терапията може да ви позволи най-сетне да живеете нормален живот“.

PTSD

Войните в Ирак и Афганистан вземат дан от повече от два милиона американски мъже и жени, които служат в тях. Изследвания потвърждават, че грубо един на всеки пет ветерана ще преживява посттравматично стресово разстройство (PTSD). За някои кошмарите и безпокойството – отличителни белези на разстройството, изчезват от само себе си. Но за други, без значение на консултациите, терапиите и лекарственият прием, нищо не помага. “PTSD е асоцииран с огромно количество страдание“, казва Ралф Коек, лекар в Центъра за амбулаторни грижи за ветерани в Сепулведа, Лос Анджелис. Поради тази причина Коек и екипа му започват изследване върху хора, което да установи дали дълбока мозъчна стимулация може да помогне на ветераните, които се провалят в това да отговорят на друго PTSD-лечение.  Екипът планира да имплантира електроди в амигдалата на всеки от шестте участници, която е регион от мозъка, който свързва събитията с емоциите. “При PTSD, изглежда амигдалата свързва събитията със страха“. Изследователите смятат, че устройството ще може да заглушава сигналите от хиперактивната амигдала и да помогне да се потуши излишъка от страх, който хората със това състояние изпитват като отговор на всекидневни събития. Изследванията върху животни потвърждават това: през 2012-та изследване върху мишки открива, че дълбоката мозъчна стимулация редуцира хипер-тревожността по-ефективно отколкото антидепресантите. DARPA работи върху подобно изследване също. През 2013-та агенцията отпуска 70 млн. долара за 5-годишна програма, чиято цел е да разработи мозъчен имплант. Устройството ще е в състояние да прави мониторинг на специфични мозъчни вериги със същата цел: “Целим се в това да трансформираме живота на хората“.

Ти, Лекарю…/част 2/

Posted: November 20, 2015 in Uncategorized

Това разбира се е маркетингова стъпка, но има доста хлъзгави стъпала между чашката за уриниране и пръчката с електронният тест за същото. Най-срещаното съмнение е това за акуратността. Ако домашната диагностика произвежда двусмислени, трудни за интерпретация резултати, резултатът ще бъде дори по-голямо търсене на медицински направления.

По подобен начин, високо ниво на фалшиво-негативни резултати може да подведе хората и те да се предоверят и по този начин да отложат нуждата от това да видят лекар,  когато наистина имат нужда от това. Виждаме проблемите, които двата типа грешки причиняват в програми свързани със скрининг на популацията в широк мащаб, което води до изтегляне на скрининга или намаляне на мащаба, защото като цяло те носят повече вреда отколкото ползи по този начин. Друг свързан проблем е този как хората приемат резултатите. Да бъдеш диагностициран със сериозно заболяване може да бъде травматично; без професионална помощ, която да постави резултатите в контекст, това може да бъде дори и по-лошо.
В идеалният случай самодиагностиката трябва да бъде оценена в клинични опити според Анет Плудеман, директор на изследователската програма Диагностични Хоризонти в Университета в Оксфорд. Това с цел да се оцени и прецизността им, а така също и да подсигури това, хората да вземат разумни решения. Вече имаше няколко проведени изследвания свързани с тестовете на пазара. Изключенията бяха наскоро одобрен в UK и USA тест за HIV, мониторинг на глюкозата и тестове за съсирване. Проблемът идва от там, че производителите не са длъжни да провеждат клинични изпитания, за да бъдат одобрени за продажба продуктите им. “Нужна ни е по-добра регулаторна рамка“, мисли Крис Прайс, експерт по диагностика в Университета в Оксфорд. “По-голямата част от съществуващите регулации в Обединеното Кралство, оценяват колко добър е един тест на технологично ниво, но не и по отношение на факта – подобрява или не той потребителското здраве“.

Прецизността вече е проблем за приложенията на смартфоните. За пример – независим тест на 46 приложения замислени да изчисляват колко инсулин хора с диабет трябва да вземат базирано на кръвната им захар и съдържание на въглехидрати в следващото им хранене, открива, че 2/3 носят риска от неприемливо дозиране.

Производителите на следващото поколение диагностични устройства смятат, че могат да се справят по-добре. Регулаторният процес в USA за подобни устройства е все още в работен процес, но се очаква FDA да изисква клинични опити, за да валидира безопасността и прецизността на трикордерите преди те да стигнат до продажба.

И тук Кхан е съгласен: “Ние се целим в това да имаме подобни златни стандарти в лабораторните диагностични тестове, правим доста тестове свързани със стандартните лабораторни тестове и сме добри в това поле“.

Приемайки, че диагнозите са достатъчно добри, следващата задача е да се подсигури това те да имат подходящ последващ медицински отзвук. Наивно е да се смята, че технологията сама по себе си е достатъчна, трябва ви и здравния ви пакет. Това може да значи и просто рецепта или направление към специалист. Но може да бъде замислено и по по-отговорен начин – като например 24-часова грижа.
За да се случи това, DIY-диагностиката ще трябва да бъде приета и от лекарите, независимо че това не изглежда да е голямото препятствие. Лекарите в Обединеното Кралство, вече насърчават хората да правят мониторинг на кръвното си налягане и други индикатори, а Института по здравеопазване и грижа подпомога устройствата за самостоятелен мониторинг на пациентите с диабет и тези които приемат антикоагуланти на кръвта.

Разширяването на мрежата от самодиагностика обаче е и нищо друго освен стъпка в неизвестното. “Ако тестовете са с подходящо аналитично качество и те се приемат като клинично приложими, аз не виждам защо лекарите да не ги поддържат,” казва Прайс. В изследване измежду US-лекари, изследователи от института по здравето PwC установяват, че по-голяма част от половината казват, че биха били доволни да използват данни за витални показатели прехванати от приложение, като основа на която да предписват лечение, а близо 47% заявяват, че биха предписали лекарства базирани на тест, който е бил самостоятелно администриран от пациента.

Качеството по отношение на тестовете ще подпомогне предотвратяване на евентуална епидемия от хипохондрия, подобна на тази която порази хората, когато започна масовото търсене из мрежата за симптоми и превенция на заболявания. През 2008-ма, Ерик Хорвиц от Microsoft Research базиран в Редмънд, Вашингтон съавторства на първото системно проучване на този проблем. Той стига до заключението, че търсенето на медицинска информация в мрежата често води като резултат хората да си мислят най-лошото – феномен наречен “киберхондрия“.

Повечето хора се справят добре, но с въвеждането на тези нови устройства и обещанията, които те дават, ще сме в позицията да балансираме между стойността и цената в долари и в безпокойство.

Потребителите имат и други страхове: притежанието на данните за здравето им. В скорошно изследване проведено от PwC, 76% от хората казват, че са загрижени относно сигурността на медицинските си записи, а 68% относно медицинските данни записани в приложение на смартфона им.  Тук отново компаниите казват, че този проблем е решен. По-голямата част от диагностиката която се провежда по този начин е с криптирани данни, защитена зад пароли и съхранявана на сървъри на компаниите. По този начин потребителите имат собствен папка с информация,  сходно с начина, по който имат електронна поща. Детайлите са анонимизирани и хората могат да решават дали да споделят или не това което е релевантно за даденото приложение. За пример картата на грипа която изгражда Cue. Тези даннни също се пазят сигурно и се пазят на облака.
Естествено има доста което не разбираме по отношение на това, какво точно се случва когато DIY-диагностиката срещне реалният свят. Но някои вече гледат напред в тази посока. Парса е на мнение, че  “съвсем скоро ще усетим и предимствата на ИИ в здравеопазването”.

Машините ще научат всичко, което трябва да се научи за здравето и медицината. Суперкомпютъра на IBM – Watson, вече подпомага лекарите в ракоinflammationвата диагностика и скоро ще бъде осведомен и в състояние да работи и по други състояния. Екипите които се съревновават за наградата Tricorder използват свои собствени алгоритми, но е възможно Watson да се включи в някаква точка, за да бъде създадено дори по-мощно устройство.

Друго обещаващо направление е това да се утилизира по-успешно диагностичната информация, която е налична, но понастоящем не се използва. Вече има налично приложение, което диагностицира типовете рак на очите от селфита. А какво да кажем ако приложим същата методика към цветът на езика ви или измененията в начина, по който пишете на клавиатурата? “Устройствата Tricorder са страхотни, но това което ще бъде по-успешно е да впрегнем устройства, които хората вече имат“, казва Пол Уикс, ръководите по иновациите в сайта за пациентска помощ  PatientsLikeMe. “Наречете го изтощително прехващане на данни, и да – не е толкова секси, колкото модерните устройства, които подсвиркат, но преди две години ние говорихме за Google Glass и всичките приложения около тях. Погледнете какво се случи“.
Едно нещо е ясно: дали сте готови или не, начинът по който диагностицираме заболяванията претърпява сериозно въздействие от DIY намесата. И това е само върха на айсберга, според Ридъл. “Продължавам да повтарям на студентите си: Имах първия си клетъчен телефон, когато завърших колежа, а вие го получавате още в люлката. Така че, те и поколението след тях ще направят така, че диагностиката да се случва по главозамайващ ни начин, за който дори не можем и да си представим в момента.”