Дни на чудеса – сутрешни тревоги

Posted: November 8, 2016 in New Scientist

Сбърканото време

8:45 АМ,  Влакът ми за работа закъснява. Когато съседният влак тръгва, получавaм необичайното усещане, че се движа наобратно. Не мисля относно това, защото това е добре позната илюзия за привидно движение, наричанa векция, която е своеобразно подгряване за всички събития през седмицата.

Което е по-изненадващо, е че има връзка между начина по който мисля и моето привидно движение. Нийл Макрей и Линдън Майлс от Университета в Абърдийн, Великобритания, проучват бляновете на студенти, които наблюдават екран на който се прожектират звезди, които или се приближават към тях или се отдалечават респективно, кореспондиращо на изпитването на векция напред или назад. Те откриват, че ако имаме налице векция назад, тя ни кара да мислим за събития от миналото, докато ако векцията е напред тя промотира “мислене ориентирано към бъдещето”. Екипът спори върху факта, дали ефекта се усилва ако движението е истинско, а не илюзорно и това показва как висши области на мозъка са свързани с по-примитивни зони, които се занимават с движението и усещанията. След като най-накрая тръгваме започвам да се чудя, дали това е причината толкова много успели хора да обичат да карат бързи коли?

Да бягаш или да не бягаш

9:3o АМ, Докато се разхождам по станцията на метрото, започва да вали. Без чадър и с офиса ми наблизо съм изправен пред дилемата: Дали ще се намокря по-малко ако се затичам или да продължа да вървя? Този въпрос дълго мъчи изследователи от много общности.

Изчисления публикувани през 1995 от метереолози в Университета на Ридинг, Великобритания заключват, че не си струва да бягаш (Weather, vol 50, p 367). Тази гледна точка бива оспорвана от двама други метереолога хванати в порой по време на работа в южната част на Апалачите близо до Ашвил, Северна Каролина. Томас Петерсон и Тревор Уолис, които работят към Националният Център за Климатични Данни в САЩ, решават че оригиналната статия не е достатъчно обоснована (Weather, vol 52, p 93).  От тяхните изследвания може да се заключи, че бегач би уловил около 30 до 50% от водата падаща върху вървящ човек. Най-голям плюс в случая би имало ако е ветровито и дъжда е обилен – точно тогава и повечето хора е по-вероятно да започнат да бягат…Така че, ще бягам към заслон.

Мозъчно отклонение

9:45 АМ, Свличайки се в офиса бездиханен поглеждам към часовника на стената, за мое учудване сякаш отнема малко повече от секунда на секундната стрелка да се движи межу деленията. Това закъснение е “истинско” в смисъл на това, че реално го изпитвам. Феноменът разкрива как моят мозък изменя възприятието ми за време. За времето което отнема на очите ми да се акомодират и фокусират часовника, мозъка изключва зрението ми, така че да не се разсейвам от размазаното движение. Впоследствие мозъкът ми добавя времето отнето за движението на очите към следващото стабилно изображение, така че да няма пролука в съзнателното ми визуално възприятие. Но освен че стартира възприятието, когато очите ми правят пауза гледайки лицето на часовника, мозъкът ми разширява възприятието на това което съм видял като добавя 50 милисекунди към момента преди да започна да движа очите си, така че секундата на часовника може да изглежда частично по-дълга.

И това далеч не е единствения тип ментално пътешествие във времето което преживявам в един нормален ден.

Наблюдаваният чайник
10:45 АМ, По средата на сутринта вече имам желание за частица от най-популярният наркотик на планетата, този невротоксин популярен още и като кофеин.  И да – отнема доста повече време на кафеварката да заври ако я наблюдаваш благодарение на време-изкривяващият ефект, който вниманието има върху такта на часовника в главата ми. Уорън Мек, невролог в Университета Дюк в Дърбан, Северна Каролина изучава как този биологичен хронометър измерва интервалите в обхвата от секунди до минути, което е съществено важно за множество задачи на ежедневен базис, като например пресмятането дали ще имам достатъчно време да пресека пътя безопасно или слушането на музиката и времето в произнасянето на моите гласни и съгласни докато говоря (Nature Reviews Neuroscience, vol 6, p 755).

Нивото на нервна активност в кортекса ми осцилира и този модел на ритъм се прехваща от стриатума, зона в мозъка която се асоциира с възнаграждението. Честотата на тази ритмичност се управлява от нивото ни на тревожност и се влияе така също и от количеството внимание, което отделяме на часовника. Така че нещата, които искаме да се случат възможно най-бързо изглежда сякаш минава цяла вечност докато се реализират, просто защото сме по-концентрирани върху тях.

N00b_Scientist

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s