Нормален ли съм? – част 1

Posted: January 6, 2016 in New Scientist

normal

Не можете са концентрирате за повече от 10 секунди? Забравяте имената на хората точно след като се запознаете? Не можете да спрете да мислите за секс?
Поздравления – вие сте с човешко мислене. Мозъците ни са ненадминато креативни, но също така и дом на пътуващи с дива бързина влакове с мисли, странни натрапчиви представи, ирационални емоции и измамни убеждения.
Така че, какво точно да смятаме за “нормално” мислене? Има ли изобщо такова нещо? Поставено по друг начин: Мислиш ли каквото си мисля?

Нормална ли е паметта ми?

Не съм човек, който става за отбор в публично състезание. Мога да изкарам  тънки детайли от разговор състоял се отдавна, но не мога да си спомня височината на планината, която изкачих или имената на поп-групите.

Колегата ми е точно на отсрещната страна – той е невероятен в помненето на факти, но всичко му е мъгла, когато става дума за детайли от миналия му живот и опит респективно. Трябва ли да се тревожа аз или той?

Паметта е като цяло предимно насочена към забравянето: всеки мозък изхвърля повечето от сензорните данни които получава. Утре например ще помните сравнително добре разговора, който сте имали днес, до седмица обаче по-голямата част от информацията ще бъде загубена. След година, този разговор може би ще е напълно изчезнал. Директните сензорни спомени имат живот само няколко момента. Някои от тях изграждат краткотрайни спомени, като например телефонът, който току що набрахте. Точните цифри са трудни за запомняне, но един нормален мозък може да пази подобен род информация еднократно за период от около 30 секунди.

И само и единствено наистина важна или значима информация си проправя път към дълготрайната памет, каквато е например тази свързана с разговор, който включва и лична обида към вас. Ние имаме селективно силни спомени свързани със събития, които са емоционално предизвикащи. Дълготрайните спомени се разделят на два основни типа. Семантичните спомени запазват факти, като например концепцията за влак. Епизодичните такива са съсредоточени върху събития, които сме преживяли, като конкретно пътуване с влак.

С голяма вероятност може би всички ние познаваме по някой, който се отличава с енциклопедично фактуална памет, но изключителните епизодични памети са определено скорошно откритие. Това са памети при хора, които помнят събития с такава яснота, от преди години, по начина  по който повечето хора помнят събития случили се преди седмица. Но има и такова състояние, в което хората се борят да извикат събития в близък план, които са преживели и то неуспешно. Те си спомнят, че събитието се е случило, но не могат да се върнат ментално към него, дори да е само седмица назад.

По-голямата част от нас попадат между двата типа изключения. Истина е, че жените са с тенденция да имат по-добра епизодична памет. Със семантичната си памет мъжете са в състояние да си спомнят пространствена информация по-добре, докато жените се справят по-успешно с вербални задачи, примерно запомняне на списък с думи. Личностните особености изглежда имат и тук влияние също: хора които са отворени към нови преживявания са с тенденция да имат по-добра автобиографична памет.

Стареенето разбира се афектира повика към персоналния опит повече отколкото го прави депресията. Но през нашите 40, започваме да забелязваме, че не можем да си спомняме новите имена, и причината не е че мозъка е претоварен – капацитета на паметта ни е почти неограничен. До известна степен, етапните изменения в мозъчната структура, като например редукцията в плътността на дендритите, които помагат да се оформят връзки между невроните, правят създаването и възстановяването на спомени по-слабо ефективно. Но докато не започнете да изпитвате трудности в изпълнението на определени прости задачи, които сте правили много на брой пъти преди, или да ви стане трудно да следите потока на разговор, не трябва да се притеснявате, че вашата памет изглежда си има нейните мистериозни черти.

Ултимативно погледнато паметта е нещо лично. Хората запомнят неща, които са важни за тях. Всички ние имаме различни интереси и това причинява изменения, които нашето мислене обработва. Жената до мен, например се интересува от цветя, когато посетим градина, аз просто виждам смесица от цветове, докато тя ще запомни всеки един детайл. Спомените са системи, които имат множество части, които се изменят с течение на времето, така че не е изненада, че съществува многообразие от вариации. Има строги индивидуални различия разбира се, и това се явява характеристика на човешката памет – че не всички от нас запомнят еднакви неща.

Нормални ли са емоциите ми ?

Някога започвали ли сте деня позитивно и с пълна мотивация, само и единствено да откриете, че някой издърпва килимчето изпод краката ви с гневен коментар? Мислите ли, че лесно ви обзема емоцията предизвикана от глада, воя на сирени, силните миризми или ярките светлини? Бяхте ли срамежливо или затворено дете? Ако сте отговорили с “Да” на някой от тези въпроси, може би сте “твърде чувствителна персона”.

Или пък вие сте по-скоро спокоен, уверен и съсредоточен, не позволяващ емоциите на другите хора да ви повлияят и имате собствено строго усещане за вашата лична стойност? Ако е така, вие се намирате на таблицата в скалата на психопатията установена през 70-те от канадският психолог Робърт Хейр.

Силно чувствителен или психопат – тези титли са по-скоро крайни състояния, към които много от нас не се прикрепят. Но психолозите са разработили множество скали, за да оценяват човешкият емоционален обхват и е трудно да сме в златната среда на всяка една от тях. Например, по-горе споменатия белег “силно чувствителен” се отнася само за един на всеки пет от нас. Ранните признаци са, че огромна смес от хиляди гени определят нещото, което може да определим като нашата чувствителност към обкръжаващата среда и че това е само един от факторите, които дефинират нашата емоционална природа. През изминалите няколко десетилетия психолозите успяха да идентифицират десетки генетични варианти, които са по-често срещани при силно-чувствителните хора и че тези генетични особености за пример лежат в основата на регулацията на ключови хормони като серотонин, допамин и окситоцин. Много от тези гени увеличават активността в амигдалата, мозъчен регион отговорен в обработката на емоциите. Но не всичко от това са лоши новини и независимо от факта, че по-чувствителните хора могат да бъдат по-често обзети от негативите, те са също така по-лесно усещат едва видимите позитиви, те са мислители на по-дълбоко ниво и често са и по-креативни. Силната чувствителност към външни знаци може би ги прави и по-добри в адаптирането към ново обкръжение –  белег за еволюционно предимство. Като общо правило чувствителните хора са с тенденция да са по-добри на тестове за емпатия.

Обратно на тях, лицата които не страдат от негативите на емпатията или разкаянието, могат да са по-желани, когато груповите интереси е нужно да бъдат поставени пред тези на индивида. Това за пример са хора, които са в състояние да уволнят голяма група хора за доброто на една компания.

Фактът, че еволюцията не е избрала някаква конкретна комбинация от гени, ни подсказва, че смесицата от хора с различни особености е здравословната комбинация. И докато разбира се чисти крайности съществуват, например  – екстремната психопатия, която води до хладнокръвни убийства,  нашите емоционални реакции са като цяло успешно управлявани да не се разбунтуват от вериги които свързват префронталния кортекс, мислещата зона на мозъка, към амигдалата. Това означава, че в един здрав мозък,  можете да контролирате до някаква степен емоциите си, базирайки се на разума.

Искате да знаете, дали сте силно-чувствителна персона? Разгледайте списъка с белези или направете тест следвайки въпросника на Илейн Арон –  www.hsperson.com/test/

 

Нормални ли са гласовете в главата ми?

За Сократ е било предупреждение, че е на път да направи грешка. За Зигмунд Фройд – приятната компания, когато пътувал сам. Да чуваш гласове – това е история с необмислено начало и неразказан край. И разбира се както тези уважаеми господа по-горе могат да бъдат свидетелство, че не винаги е признак на лудост,  ясно е на всеки, че нашите всекидневни мисли, често звучат доста гласовити. През 2011, изследване проведено в Университета в Дърнам, открива че близо 60% от нас познават  “вътрешната си реч”  и естеството на разговорите причинени от и към нея.

Но къде точно вътрешната реч свършва и къде започва чуването на “външни” гласове? Един отговор на този въпрос, е че вътрешният глас е “нещо, което се усеща като теб самия”, така че можеш да го контролираш, но имайки предвид, колко машинални мисли ни минават, този отговор е донякъде непълен. Въпросът, който седи в основата на пъзъла седящ в основата на чуването на гласове е може би е друг – защо не ставаме по-добри в разбирането им? Между 5 и 15% от нас чуват външни гласове, дори ако това е мимолетно или твърде рядко. Около 1% от хора без диагноза за ментално заболяване, чуват по-настойчиви, повтарящи се гласове. Приблизително същата пропорция от популацията е диагностицирана с шизофрения, което оспорва допускането за връзка между двете.

Така че има малка разлика в мозъците на тези които не са диагностицирани с ментално заболяване, но чуват гласове и тези които не чуват гласове. Може би е най-добре да се запитате следният въпрос преди да се заемете с гласовете в главата си – Притесняват ли ви те? Гласовете не са само изражение на нашите мисли – нашето мислене ни разказва и истории по този начин. Този “задушевен разговор” е симптом на някои нарушения свързани с паметта, при които хората имат фалшиви спомени. Но и останалите от нас го правят. Експерименти показват, че когато хората са принудени да направят произволно решение, те впоследствие пригодяват история, която да го обясни. Една теория обяснява това с идеята, че така си помагаме да изградим представа за света, който ни бомбардира с информация и ни дава смислена рационализация на решенията, които вземаме неосъзнато. По този начин нашите лъжи са повече или по-малко служещи на нас самите: като се лъжем сами себе си, ние лъжем другите по-добре. Това може да обясни феномена позитивно отношение, при който хората надценяват качествата си – ние се поставяме в горната половина на позитивното разпределение. Близо 80% от колежаните в US, считат че определено са в групата на хората, които имат лидерски качества. Но независимо от всичко не е нужно да се вълнувате за всичко, което чувате от гласовете си и просто не вярвайте на всичко, което те ви казват.

В част 2

Прекалено голям ли е фокуса ми на внимание?

Нормални ли са вярванията ми?

Нормални ли са маниите ми?

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s