Archive for January, 2016

Posted: January 28, 2016 in Uncategorized

newsaaaaa

normal

Не можете са концентрирате за повече от 10 секунди? Забравяте имената на хората точно след като се запознаете? Не можете да спрете да мислите за секс?
Поздравления – вие сте с човешко мислене. Мозъците ни са ненадминато креативни, но също така и дом на пътуващи с дива бързина влакове с мисли, странни натрапчиви представи, ирационални емоции и измамни убеждения.
Така че, какво точно да смятаме за “нормално” мислене? Има ли изобщо такова нещо? Поставено по друг начин: Мислиш ли каквото си мисля?

Нормална ли е паметта ми?

Не съм човек, който става за отбор в публично състезание. Мога да изкарам  тънки детайли от разговор състоял се отдавна, но не мога да си спомня височината на планината, която изкачих или имената на поп-групите.

Колегата ми е точно на отсрещната страна – той е невероятен в помненето на факти, но всичко му е мъгла, когато става дума за детайли от миналия му живот и опит респективно. Трябва ли да се тревожа аз или той?

Паметта е като цяло предимно насочена към забравянето: всеки мозък изхвърля повечето от сензорните данни които получава. Утре например ще помните сравнително добре разговора, който сте имали днес, до седмица обаче по-голямата част от информацията ще бъде загубена. След година, този разговор може би ще е напълно изчезнал. Директните сензорни спомени имат живот само няколко момента. Някои от тях изграждат краткотрайни спомени, като например телефонът, който току що набрахте. Точните цифри са трудни за запомняне, но един нормален мозък може да пази подобен род информация еднократно за период от около 30 секунди.

И само и единствено наистина важна или значима информация си проправя път към дълготрайната памет, каквато е например тази свързана с разговор, който включва и лична обида към вас. Ние имаме селективно силни спомени свързани със събития, които са емоционално предизвикащи. Дълготрайните спомени се разделят на два основни типа. Семантичните спомени запазват факти, като например концепцията за влак. Епизодичните такива са съсредоточени върху събития, които сме преживяли, като конкретно пътуване с влак.

С голяма вероятност може би всички ние познаваме по някой, който се отличава с енциклопедично фактуална памет, но изключителните епизодични памети са определено скорошно откритие. Това са памети при хора, които помнят събития с такава яснота, от преди години, по начина  по който повечето хора помнят събития случили се преди седмица. Но има и такова състояние, в което хората се борят да извикат събития в близък план, които са преживели и то неуспешно. Те си спомнят, че събитието се е случило, но не могат да се върнат ментално към него, дори да е само седмица назад.

По-голямата част от нас попадат между двата типа изключения. Истина е, че жените са с тенденция да имат по-добра епизодична памет. Със семантичната си памет мъжете са в състояние да си спомнят пространствена информация по-добре, докато жените се справят по-успешно с вербални задачи, примерно запомняне на списък с думи. Личностните особености изглежда имат и тук влияние също: хора които са отворени към нови преживявания са с тенденция да имат по-добра автобиографична памет.

Стареенето разбира се афектира повика към персоналния опит повече отколкото го прави депресията. Но през нашите 40, започваме да забелязваме, че не можем да си спомняме новите имена, и причината не е че мозъка е претоварен – капацитета на паметта ни е почти неограничен. До известна степен, етапните изменения в мозъчната структура, като например редукцията в плътността на дендритите, които помагат да се оформят връзки между невроните, правят създаването и възстановяването на спомени по-слабо ефективно. Но докато не започнете да изпитвате трудности в изпълнението на определени прости задачи, които сте правили много на брой пъти преди, или да ви стане трудно да следите потока на разговор, не трябва да се притеснявате, че вашата памет изглежда си има нейните мистериозни черти.

Ултимативно погледнато паметта е нещо лично. Хората запомнят неща, които са важни за тях. Всички ние имаме различни интереси и това причинява изменения, които нашето мислене обработва. Жената до мен, например се интересува от цветя, когато посетим градина, аз просто виждам смесица от цветове, докато тя ще запомни всеки един детайл. Спомените са системи, които имат множество части, които се изменят с течение на времето, така че не е изненада, че съществува многообразие от вариации. Има строги индивидуални различия разбира се, и това се явява характеристика на човешката памет – че не всички от нас запомнят еднакви неща.

Нормални ли са емоциите ми ?

Някога започвали ли сте деня позитивно и с пълна мотивация, само и единствено да откриете, че някой издърпва килимчето изпод краката ви с гневен коментар? Мислите ли, че лесно ви обзема емоцията предизвикана от глада, воя на сирени, силните миризми или ярките светлини? Бяхте ли срамежливо или затворено дете? Ако сте отговорили с “Да” на някой от тези въпроси, може би сте “твърде чувствителна персона”.

Или пък вие сте по-скоро спокоен, уверен и съсредоточен, не позволяващ емоциите на другите хора да ви повлияят и имате собствено строго усещане за вашата лична стойност? Ако е така, вие се намирате на таблицата в скалата на психопатията установена през 70-те от канадският психолог Робърт Хейр.

Силно чувствителен или психопат – тези титли са по-скоро крайни състояния, към които много от нас не се прикрепят. Но психолозите са разработили множество скали, за да оценяват човешкият емоционален обхват и е трудно да сме в златната среда на всяка една от тях. Например, по-горе споменатия белег “силно чувствителен” се отнася само за един на всеки пет от нас. Ранните признаци са, че огромна смес от хиляди гени определят нещото, което може да определим като нашата чувствителност към обкръжаващата среда и че това е само един от факторите, които дефинират нашата емоционална природа. През изминалите няколко десетилетия психолозите успяха да идентифицират десетки генетични варианти, които са по-често срещани при силно-чувствителните хора и че тези генетични особености за пример лежат в основата на регулацията на ключови хормони като серотонин, допамин и окситоцин. Много от тези гени увеличават активността в амигдалата, мозъчен регион отговорен в обработката на емоциите. Но не всичко от това са лоши новини и независимо от факта, че по-чувствителните хора могат да бъдат по-често обзети от негативите, те са също така по-лесно усещат едва видимите позитиви, те са мислители на по-дълбоко ниво и често са и по-креативни. Силната чувствителност към външни знаци може би ги прави и по-добри в адаптирането към ново обкръжение –  белег за еволюционно предимство. Като общо правило чувствителните хора са с тенденция да са по-добри на тестове за емпатия.

Обратно на тях, лицата които не страдат от негативите на емпатията или разкаянието, могат да са по-желани, когато груповите интереси е нужно да бъдат поставени пред тези на индивида. Това за пример са хора, които са в състояние да уволнят голяма група хора за доброто на една компания.

Фактът, че еволюцията не е избрала някаква конкретна комбинация от гени, ни подсказва, че смесицата от хора с различни особености е здравословната комбинация. И докато разбира се чисти крайности съществуват, например  – екстремната психопатия, която води до хладнокръвни убийства,  нашите емоционални реакции са като цяло успешно управлявани да не се разбунтуват от вериги които свързват префронталния кортекс, мислещата зона на мозъка, към амигдалата. Това означава, че в един здрав мозък,  можете да контролирате до някаква степен емоциите си, базирайки се на разума.

Искате да знаете, дали сте силно-чувствителна персона? Разгледайте списъка с белези или направете тест следвайки въпросника на Илейн Арон –  www.hsperson.com/test/

 

Нормални ли са гласовете в главата ми?

За Сократ е било предупреждение, че е на път да направи грешка. За Зигмунд Фройд – приятната компания, когато пътувал сам. Да чуваш гласове – това е история с необмислено начало и неразказан край. И разбира се както тези уважаеми господа по-горе могат да бъдат свидетелство, че не винаги е признак на лудост,  ясно е на всеки, че нашите всекидневни мисли, често звучат доста гласовити. През 2011, изследване проведено в Университета в Дърнам, открива че близо 60% от нас познават  “вътрешната си реч”  и естеството на разговорите причинени от и към нея.

Но къде точно вътрешната реч свършва и къде започва чуването на “външни” гласове? Един отговор на този въпрос, е че вътрешният глас е “нещо, което се усеща като теб самия”, така че можеш да го контролираш, но имайки предвид, колко машинални мисли ни минават, този отговор е донякъде непълен. Въпросът, който седи в основата на пъзъла седящ в основата на чуването на гласове е може би е друг – защо не ставаме по-добри в разбирането им? Между 5 и 15% от нас чуват външни гласове, дори ако това е мимолетно или твърде рядко. Около 1% от хора без диагноза за ментално заболяване, чуват по-настойчиви, повтарящи се гласове. Приблизително същата пропорция от популацията е диагностицирана с шизофрения, което оспорва допускането за връзка между двете.

Така че има малка разлика в мозъците на тези които не са диагностицирани с ментално заболяване, но чуват гласове и тези които не чуват гласове. Може би е най-добре да се запитате следният въпрос преди да се заемете с гласовете в главата си – Притесняват ли ви те? Гласовете не са само изражение на нашите мисли – нашето мислене ни разказва и истории по този начин. Този “задушевен разговор” е симптом на някои нарушения свързани с паметта, при които хората имат фалшиви спомени. Но и останалите от нас го правят. Експерименти показват, че когато хората са принудени да направят произволно решение, те впоследствие пригодяват история, която да го обясни. Една теория обяснява това с идеята, че така си помагаме да изградим представа за света, който ни бомбардира с информация и ни дава смислена рационализация на решенията, които вземаме неосъзнато. По този начин нашите лъжи са повече или по-малко служещи на нас самите: като се лъжем сами себе си, ние лъжем другите по-добре. Това може да обясни феномена позитивно отношение, при който хората надценяват качествата си – ние се поставяме в горната половина на позитивното разпределение. Близо 80% от колежаните в US, считат че определено са в групата на хората, които имат лидерски качества. Но независимо от всичко не е нужно да се вълнувате за всичко, което чувате от гласовете си и просто не вярвайте на всичко, което те ви казват.

В част 2

Прекалено голям ли е фокуса ми на внимание?

Нормални ли са вярванията ми?

Нормални ли са маниите ми?

Някои болести имат способността да маршируват с големи стъпки напред във времето, развивайки се по този начин прогресивно и унищожително…време е учените да върнат часовника наобратно.

Болест на Алцхаймер

Повече от 5 милиона американци в момента живеят с болестта на Алцхаймер, число което се очаква да се утрои до 2050-та година. Независимо от милиардите похарчени за изследване, ловът търсещ лек почти няма успех. Ново изследване от Тони Уис-Корей, невролог в Станфордския университет обаче сочи към необичайно решение. Когато Уис-Корей започва изучаване на кръвта на пациенти с Алцхаймер, той забелязва определена разлика от тази на здрави пациенти. Поради факта, че композицията на кръвта се изменя с възрастта, той започва да се чуди, дали простото осигуряване на преливане от млада кръв може да окаже влияние върху стареещият мозък. За да разберат това, той заедно с колегите си провежда донякъде отвратителен експеримент: Те закачат стара за млада мишка, по начин такъв, че да споделят една и съща система за циркулация. В следващите няколко седмици младата мишка произвежда по-малко неврони и старата мишка произвежда повече.  След това изследователите инжектират старата мишка с млада плазма, течността която остава след като се отстранят клетките от кръвта. Бивайки тествани в лабиринт, третираните мишки се учат по-лесно и запомнят по-добре. Изследователите все още се опитват да разберат кое прави младата кръв толкова мощна в този контекст. Плазмата може да съдържа протеини, които да спират възпалението, потенциална причина за Алцхаймер, идентифицирането на тези протеини може да доведе до нови терапии. Екипът стартира клиничен опит, за да тества теорията си и при хора: 18 пациента ще получават инфузии от млада плазма, за да се наблюдава дали се подобряват симптомите на болните с Алцхаймер. Това е в стъпка в неизвестното, казва Уис-Корей, но такава с по-малко рискове и обещаващ потенциал

 

Слепота

Хората с възрастово-свързана макуларна дегенерация загубват зрението си бавно. Много от тях никога не ослепяват напълно, но обектите стават размазани, цветовете избледняват и евентуално лицата стават неразпознаваеми. Миналата есен Оката Терапевтикс (https://www.ocata.com/) анонсира терапия със стволови клетки от човешки ембрион, която може да възстанови разрушаващото се зрение. В най-разпространената форма на болестта, тънък слой от тъканта, наречен епител на ретиналния пигмент, започва да се разрушава. Тази тъкан доставя хранителни вещества и кислород до пръчиците и колбичките на окото; ако това не се случва тези фоторецептори загиват. Ембрионните стволови клетки на Оката се превръщат в епителни клетки на ретиналният пигмент, които впоследствие могат да бъдат инжектирани в окото. Какво се случва след това не е много ясно:  “Клетките могат да обновяват болните пръчици и колбички или да генерират нови такива“, казва Еди Англейд, главен лекар в Оката. По един или друг начин хората започват отново да виждат.

Данните публикувани то първите два клинични опита на компанията потвърждават, че лечението работи. Десет от всеки 18 души имат подобрения в зрението си и изглежда терапията спира загубата на зрение при другите 7. Някои дори имат драматично възстановяване: 75-годишен собственик на ранчо, който е бил сляп с едното око, започва да язди отново спокойно. Лечението е на няколко години от одобрение от FDA, но Англейд се надява един ден то да стане така прието както е в момента хирургията на катаракта.

Диабет

Много хора с диабет контролират болестта си с обилни дози инсулин и цяло меню хапчета. Години Джордж Треф е бил един от тези много, но за нещастие, тялото му спира да възприема лечението. Дори и диетата и упражненията са без никакъв ефект. “Нямаше никакво значение дали гладувах или сядах и изяждах 10 кг шоколад, нищо не се променяше всъщност”, казва Треф. Това продължава до април, 2009-та, когато Треф, който тежи 110 кг по това време, опитва нещо ново: стомашен байпас Roux-en-Y, операция типично запазена за пациенти затлъстели дотолкова че са в опасност за живота си.  Операцията свива стомаха и променя посоката на храносмилателния тракт. Постоперативно, пациентите се хранят по-малко и абсорбират по-малко хранителни вещества и по този начин губят телесна маса. Някои хора показват метаболитни подобрения дори в рамките на няколко дни. След като  Треф се събужда след операцията, кръвната му захар рязко пада и за дълго време не му се налага да приема инсулин. В настоящият момент той приема, просто фракция от дозата, която му е била необходима преди интервенцията. “Тези операции са по-добри за третиране на диабет, отколкото за затлъстяване“, споделя Карел Ле Ру, лекар в Университетският колеж в Дъблин. Нови изследвания могат да помогнат да се разбере защо точно: Тялото увеличава продукцията на жлъчна киселина, която се свързва към рецептор наречен FXR, който стимулира освобождаването на хормони, които регулират кръвната захар. Учените се опитват да използват медикаменти, за да постигнат същият ефект. Майкъл Даунс, молекулярен биолог в Института Салк в Ла Джолла, Калифорния публикува през януари изследване, показващо че хапче предназначено да активира FXR, помага на мишките да намалят тегло и контролира тяхната кръвна захар. Хапчето може да бъде дори по-ефективно от хирургията. “Получавате метаболитни плюсове без ножа“.

 

Сърдечна недостатъчност

Сърцето което страда оставя хората уморени, слаби и с накъсано дишане. Някои в даден момент започват да се нуждаят от трансплантант. Но скоро може да е налице и друга опция – генна терапия.

За да бие сърцето – мускулните клетки на сърцето трябва да минават през състояние на контракция и състояние на почивка. За контракция е нужно калциеви йони да изтекат от клетките през специални органели. За да се отпуснат пък протеин наречен SERCA2a  ги впръсква обратно. Страдащото сърце има изглежда по-малко от този протеин сравнено с нормално сърце, така че Роджър Хайар, кардиолог в Маунт Синай в Ню Йорк, разработва начин да достави повече от него. Лабораторията му разработва вирус, който да внесе повече копия от гена, който кодира SERCA2a в сърдечните клетки и ги внася в ДНК. Впоследствие клетките увеличават продукцията на SERCA2a. И независимо, че протеинът не може да реверсира вече съществуващи увреждания, може да помогне на сърцето да остане и да работи по-здраво.
През 2007-ма изследователи тестват терапия наречена MYDICAR в клинично изпитание с 51 пациента страдащи от сърдечна недостатъчност. Тези, които получават по-големи дози имат по-малко сърдечни пристъпи и сърдечни трансплантанти. Три години по-късно, те така също са в групата на която са нужни по-малко свързани със сърцето хоспитализации и тези с терминалният изход са по-малко. През 2012-та екипът слага началото на изследване върху 250 пациента.  А през последната година  MYDICAR получава така желаното разпознаване на революционната терапия от FDA, което ще ускори процеса на разглеждане. Сиан Хардинг, изследовател в Кралският колеж е Лондон и едновременно с това и сътрудник на Хайар, е оптимистка за перспективите: “Терапията може да ви позволи най-сетне да живеете нормален живот“.

PTSD

Войните в Ирак и Афганистан вземат дан от повече от два милиона американски мъже и жени, които служат в тях. Изследвания потвърждават, че грубо един на всеки пет ветерана ще преживява посттравматично стресово разстройство (PTSD). За някои кошмарите и безпокойството – отличителни белези на разстройството, изчезват от само себе си. Но за други, без значение на консултациите, терапиите и лекарственият прием, нищо не помага. “PTSD е асоцииран с огромно количество страдание“, казва Ралф Коек, лекар в Центъра за амбулаторни грижи за ветерани в Сепулведа, Лос Анджелис. Поради тази причина Коек и екипа му започват изследване върху хора, което да установи дали дълбока мозъчна стимулация може да помогне на ветераните, които се провалят в това да отговорят на друго PTSD-лечение.  Екипът планира да имплантира електроди в амигдалата на всеки от шестте участници, която е регион от мозъка, който свързва събитията с емоциите. “При PTSD, изглежда амигдалата свързва събитията със страха“. Изследователите смятат, че устройството ще може да заглушава сигналите от хиперактивната амигдала и да помогне да се потуши излишъка от страх, който хората със това състояние изпитват като отговор на всекидневни събития. Изследванията върху животни потвърждават това: през 2012-та изследване върху мишки открива, че дълбоката мозъчна стимулация редуцира хипер-тревожността по-ефективно отколкото антидепресантите. DARPA работи върху подобно изследване също. През 2013-та агенцията отпуска 70 млн. долара за 5-годишна програма, чиято цел е да разработи мозъчен имплант. Устройството ще е в състояние да прави мониторинг на специфични мозъчни вериги със същата цел: “Целим се в това да трансформираме живота на хората“.