Archive for January, 2015

От невъзможните стълби на Ешер, до патицата, която може да бъде плъх, илюзиите са безкрайно впечатляващи. Ако ли искаме да ни кажат нещо относно това как работят нашите мозъци, то трябва да знаем как всяка една от тях създава ефекта си.

Carte Blanche от Rene Magritte

Carte Blanche от Rene Magritte

Освен цялата забава която имаме с тях, илюзиите вършат сериозна работа в осветяването как нашите мозъци работят, и в частност как перцепцията работи. Така също могат да ни помогнат в разбирането как съзнанието се развива и да ни разкажат нещо за нашата “невро-археология” и поведенческите модели залегнали в нервната система през еволюционният период.

Но нека да се концентрираме върху перцепцията: тя е достатъчно сложна и измамна. Ще се опитаме да класифицираме илюзиите по начина, който разкрива принципите, които ги изграждат, започвайки с физическите причини, продължавайки към физиологичните нарушения на невралните сигнали и накрая ще завършим с когнитивните процеси – където мозъка се опитва да намери смисъл в сензорни сигнали, не винаги обаче успешно.

Разликата между физиологичен и когнитивен не винаги е праволинейна. П0-скоро е като разликата между как машина работи и какво прави. За пример – отварачката на консерви се нуждае от две описания: лостовият механизъм и резеца и какво върши това, за да отвори консерва. Разликата между физиологичен и когнитивен има като резултат последици в “реалният свят”. За пример е плацебо ефекта, който вменява близки връзки между физиологичното и когнитивно-физиологичното. Така различните типове илюзии могат да бъдат значими по начин,  за който още не сме наясно. По тази причина конструираме нещо като Периодична таблица на Илюзиите (лош избор на думи навярно), както следва: слепота, неяснота, нестабилност, изкривяване, фикция и парадокс, плюс техните причини.

Започвайки със слепотата изглежда странно, но множеството видове слепота и съпровождащите ги визуални феномени ни казват много за перцепцията. Слепотата варира от физиологична, без усет за светлина и цветове (по рождение или причинена от нараняване или болестно състояние) към различни типове мисловна слепота, като например агнозия (бел.авт- агнозията е неспособност да се обработва сензорна информация),  при която светлина, цвят, движение и форма се възприемат, но обекта не придобива значение.

Друга форма е сменната слепота, при която лице се проваля в това да забележи голямо различие в картина или събитие – понякога дори когато някой в това събитие е заменен. На изображението по-долу – пример за сменна слепота.

Captain James Cook Memorial Globe and High Court, Canberra

Captain James Cook Memorial Globe and High Court, Canberra

Следва ред на неяснотата. Дяволски заплетените илюзии разчитат на провала в това да се различи правилно между два обекта на лоша светлина или поради стареене на сетивата ни. Различията в осветяването на регион от даден обект или действие ни помагат да видим детайлите; ограничената светлина кара визуалната част на мозъка да избере дали невралната активност да е причинена от присъствието на светлина или от наличието на неврален “шум”. Заедно невралният шум и светлината действат на случаен принцип, така за да можем да видим нещо надеждно, се нуждаем от повече фотони. Объркването между истинският сигнал и шума остава място за контрастни илюзии като тази, при която два квадрата изглеждат по-светли или по-тъмни, дори когато са идентични като осветяване: тъмно заобикаляща зона прави квадрата да изглежда по-тъмен и обратно.

menshikova_2013_1

По отношение на изменчивата неяснота, като илюзията патица-заек, има две теории относно това как точно работят този вид илюзии: или мозъкът се измаря от едното изображение и превключва към другото или са налице две възприятия, които се борят за място в центъра. Тъй като възприятието обичайно се променя когато, каквото е “там” се изменя, тези спонтанни превключвания могат да ни кажат как мозъка изменя мнението си, като обмисля различните интерпретации.

duck-rabbit-illusion 4638_f08b7ac8aa30a2a9ab34394e200e1a71

Особеното тук е, че превключването става по-лесно с практика. Случва се по начин такъв, че повече или по-малко правдоподобната алтернатива изчаква в движение, за да смени текущата интерпретация. Понякога, след седмици взиране в двусмислени фигури, откривам солидни обекти, дори бетонни сгради изскачащи пред очите ми!

Един от най-известните видове неясна илюзия е създадена с използването на тези типични повтарящи се фигури, много типични за Оп-арта на 60-те, които карат фигурата да изглежда, сякаш се движи. Още веднъж, причините са спорни.

Според едната гледна точка тези фигури стимулират мозъчни региони, които генерират усещания за движение. Или причината може да бъде движение на ретината от очен тремор и от лещата на окото, която се опитва да фокусира изображението, което може да стимулира системата за движения, и по специално от силно-контрастните повтарящи се линии.

Изкривените илюзии са навярно най-спорни тъй като засягат най-вече разликата между илюзиите създадени след получаване на неврологични сигнали (възприятие), при които нещата могат да се объркат на физиологично ниво, и илюзиите създадени от погрешно разчетени сигнали (перцепция), при които нещата могат да се объркат на когнитивно ниво; така че, отново се връщаме на физиологично срещу когнитивно. По долу виждаме пример за оптична илюзия, която така да се каже, “лъже” мозъка че е налице движение, а такова реално няма.

f60df9ec-433d-49ff-8a8b-39b5a14b215d-1020x1020fc7e082a-6ec1-44ed-9f99-7e3f8b60e65d-1020x765

Друг пример за това са Понзо-илюзиите и един полукръгъл вариант на илюзиите Мулър-Лиер, които нормално показват сближаващи се линии и стрелки, и са като такива прости примери за перспективни картини на 3D-обекти (цилиндри, в случая на Мълър-Лиер), или в случая с Понзо-илюзията – сцени на губещи се в далечината железопътни линии), като особеното тук е, че за да ги разберем трябва да мислим за това как трите измерения се виждат в двуизмерни фигури. Това включва  и ретинални изображения на нормални обекти. Знаем, че това което виждаме е доста различно от изображенията върху ретината ни защото възприетото се мащабира, подобно на карти. Какво обаче определя мащаба, с който виждаме размерите и фигурите на заобикалящите ни обекти? Използвайки неясни илюзии се открива, че мащабирането при илюзиите на Понзо и Мулър-Лайър може да бъде определено от визуални подсказки, подобни на конвергенцията на линиите при перспектива или от възприемането на дистанцията.

size_4

Muller-Lyer

Фактът, че същото ретинално изображение може да ни даде повече от едно възприятие, когато възприятието “превключва”, е полезно, защото ни позволява да разделим процесите “долу-горе”(в ретината) от “горе-долу” в мозъка. По този начин ние знаем, че измяна във възприятието без промяна в окото трябва да бъде – с произход от мозъка.
Останаха ни фикцията и парадокса. Илюзиите-фикции не са непременно фалшиви, не повече от това колко е фалшив един роман, независимо че е фикция. Те зависят от няколко неща, за пример – ретиналните пост-изображения, или използването на контури и ръбове, кореспондиращи на физиологичната “азбука” от отговори  на стимули в клетките на визуалният кортекс. Една “фикция” е свързана със сляпа точка в ретината, къде се намира оптичният нерв. Тук идва и мястото на природата като създател на забележителна илюзия, тъй като както споменахме –  не виждаме този регион, за нас той е черна дупка в зрителното пространство. Мозъкът общо взето “запълва”, използвайки за основа обиколните цветове и фигури.

Последната категория – парадокса, ни водят до Рене Магрит и картината му  – Карт Бланш (вж. в началото на статията). Илюзията се базира на невероятността или невъзможността на събитие. За пример, човек преплувал Атлантика е невероятно, но е “позволено” от езиковите правила; тъмнокоса блондинка не е възможно и не е позволено от правилата, така че е логически парадокс.

В “Карт Бланш” виждаме един невъзможен кон, за който знаем, че не може да бъде язден или дори да бъде жив. Защо? Докато вероятното е по-дефиниция, по-възможно да се случи, неправдоподобни неща се случват и ние сме длъжни да им отделим специално внимание. Но коня на Магрит? Предчувствието ми е, че перцепциите са хипотези, зависещи както от правилата, които могат да нарушат, така и от предположенията, които могат да бъдат грешни.

Както виждаме има голямо разнообразие от причини за тези феномени, които виждаме и които наричаме илюзии. Много от тях са непълно разбирани, а някои имат странно различни обяснения. Но илюзиите са безценни, защото държат ключовете,  за начина по който виждаме, които не могат открити никъде другаде.

Advertisements

ГОДИНАТА НА МРАКА

Posted: January 26, 2015 in Uncategorized

През 536 година, слънцето помръква и светът се разтреперва, водещо след себе си глад, мор и падения на империи. Нови доказателства сочат към двукратно нанесен апокалипсис.

“Слънцето започна да помръква посред деня и луната посред нощта, а океана беше бурен и разпенен от 24-ти март на тази година до 24-ти юни на следващата…И тъй като зимата беше толкова сурова, с тъй нежелани количества сняг, то птиците изчезнаха… имаше нищета…измежду хората…и зли неща”

      Закари от Митилен (Хроники, 9.19,10.1)

Годината е 536-та и византийският историк Прокопий Кесарийски точно пристига в Южна Италия. Балансът на силите в Средиземноморието е в непрекъснат обрат: Вандали  плячкосват Рим през 455 г. и Западната Римска Империя пада през 476 г. Юстиниан I – византийският (или Източно Римски) император е избран, за да върне загубените територии. След успешна кампания срещу Северно-африканското вандалско кралство през началото на 530-та, той пренасочва армията си, за да си върне Италия.

И вече както Прокопий споменава нещо странно се случва. Слънцето помръква и мрака продължава повече от година. Има замръз и снегове през средата на лятото – зимата реално не приключва. От Италия до Ирландия, от Китай до Централна Америка, 536-та година бележи началото на продължил десетилетия студен капан, заобиколен от хаос. Религии губят поддръжници, градове умират и една от най-големите епидемии от чума в историята  избива близо четвърт от населението на Византийската Империя. Армията на Юстиниан успява да си възвърне Рим, но отслабената му империя е прекалено голяма и трудна за контрол и той скоро загубва територии отново.

В почти всеки регион на света по това време, периода е белязан с лошо време, социални угрози и смърт. Климатичният обрат в голяма степен изменя хода на историята. Тригера на това захлаждане дълго си остава мистерия. Но сега вече сме близо до това да идентифицираме виновника, или виновниците.

Първото доказателство за 536-та година идва от изследване проведено през 1980 г. от двама геолози от NASA – Ричард Стотърс и Майкъл Рампино. Те хвърлят мрежи в дълбините на ранните исторически записи търсейки сведения за вулканични изригвания около Средиземно море. Те заключват, че в периода има поне седем големи изригвания преди 630-та г., включая това през 79 г., което затрупва Помпей.

И докато има поне четири сведения, включително това което споменава Прокопи – за 18-месечен период на  необичайно мрачни небеса и започнали около 536-та г., то няма директни сведения за вулканични изригвания по това време. Стотърс и Рампино правят заключение, че може би става дума за масивно изригване на хиляди мили от континентална Европа.

И това е определено правдоподобно, изригването на индонезийския вулкан Тамбора през 1815 г. е последвано от “година без лято” по протежение на северното полукълбо (и може би ни е дало Франкенщайн и велосипедите). Историческите сведения сочат, че 536-та е била по-сурова от 1815 г., но може ли да им се вярва?

-Скоро пълният текст-

Хора в цяла Европа се събуждат на 6-ти януари 1709 година и разбират, че температурата е паднала рязко. Три-седмичен замръз е последван от кратко отпускане, след което живакът се потапя наново и остава там. От Скандинавия на север до Италия на юг и от Чехословакия на изток до западното крайбрежие на Франция – всичко се превръща в лед. Морето замръзва, езера и реки замръзват, почвата замръзва в дълбочина до метър и повече. Добитъка умира от студ в кошарите, пилетата замръзват и падат, дървета се разцепват и пътници умират от студ по пътищата. Била е най-студената зима за последните 500 години.

В Англия наричат зимата на 1709-та – Големият Студ, три месеца на мъртвешки студ, който довежда със себе си гладът и бунтовете за храна. В Скандинавия, Балтийско море замръзва толкова сериозно, че хората са могли да ходят по повърхността чак до април. В Швейцария, гладни вълци се вмъкват в селата. Венецианци се плъзгат по замръзналата си лагуна, докато на италианското западно крайбрежие, моряци на борда на английските военни кораби измират от студа.

Venice Frozen Lagoon of 1720 by Gabriele Bella

Venice Frozen Lagoon of 1720 by Gabriele Bella

Вярвам, че Студът беше по-голям (ако не толкова всеобхватен) от всеки друг по протежение на историята на човеците,” пише Уилям Дернам, един от английските най-педантични метеорологични наблюдатели. Бил е прав. Триста години по-късно, 1709-та все още държи рекорда за най-студена европейска зима в последните 500 години. Дернам е бил ректор на Ъпминистър, разположен на североизток, близо до Лондон. Той проверява термометъра и барометъра по три пъти дневно от 1697 г. Сходно отдаден наблюдател кръстосвайки Европа прави същото и съпоставени записките им са забележително близки като стойности.

През нощта на 5-ти януари, температурата пада драматично и продължава да пада. На 10-ти януари, Дернам отчита -12 °C, най-ниската температура, която някога е измервал. Във Франция, живакът пада дори по-ниско. В Париж той потъва до -15 °C на 14-ти януари и остава там за 11 дни. След кратко повишение в края на месеца, студът се завръща отмъстително и остава до средата на март. По-късно през годината Дернам пише за Британското кралско дружество детайлен документ за  периода на студа и разрухата която идва след него.

Рибата замръзва в реките, дивечът пада в полетата и умира, малките птици загиват в порядъка на милиони. Загубата на нежни плодове и екзотични плодове не е била изненада, но дори силно устойчивите дъб и ясен, не издържат. Загубата на пшенична реколта е била “обща болест“. Но английските проблеми са незначителни съпоставени със същите отвъд Ла Манша.

Във Франция, студът стяга цялата страна, както и Средиземноморието. Дори кралят и придворните му в изящният дворец на Версай се борят да се стоплят. Дукесата на Орлеан пише до леля си в Германия: “Седя до ръмжащият огън, барикадирала съм с параван вратата, която е затворена, така че да мога да стоя завита с кожа около шията си, кратата ми са в ботуши от меча кожа и въпреки всичко треперя от студ и едва държа писалката. Никога през живота си не съм виждала зима като тази.”

В по-скромните домове, хората лягат в леглата си и се събуждат със замръзнали пискюли на нощните си шапчици. Хлябът на хората замръзва толкова здраво, че е била нужна брадва за нацепването му. Според документ от Бон, Бургундия – “пътници замръзват из страната, добитъка в кошарите, диви животни в горите; почти всички птици измират, виното замръзва в бъчвите и открити огньове се палят, за да топлят бедните“. От цялата страна пристигат съобщения за хора открити замръзнали от студа. И с пътища и реки блокирани от студа е било почти невъзможно транспортирането на храна до градовете. Париж чака три месеца за пресни доставки.

Идва дори по-лошо. Навсякъде плодовете, ядките и маслиновите дървета умират. Зимната реколта е била унищожена. Когато пролетта най-накрая пристига, студът е заменен от влошаващ се хранителен недостиг. В Париж много хора оцеляват единствено защото властите, страхувайки се от бунтове, успяват да убедят богатите фамилии да осигурят т.нар кухни за супа. Без пшеница за направа на хляб, някои селяни правят “брашно” мелейки папрат, смесвайки листата с листа на коприва и магарешки бодил. През лятото има репорти за гладуващи хора в полетата, “ядящи трева подобно на овцете“. Преди да свърши годината, повече от милион души измират от студ или глад.

Фактът, че толкова много хора описват в записки студа, подсказва че зимата на 1708/1709-та е била необичайно лоша, но точно колко изключителна е била?

През 2004-та, Юрг Лутербахер, климатолог в Университета в Берн, прави помесечна реконструкция на климата в Европа от 1500 г. насам, използвайки комбинация от директни измервания, представителни индикатори за температурата като пръстени на дърветата и ледени ядра, както и данни събрани от исторически документи. (Science, vol 303, p 1499). Зимата на 1708-1709 г. е била най-студената. По протежение на големи части от Европа, температурата е била със 7 °C под средната за Европа през 20-ти век.

Защо е било толкова студено е трудно да се обясни. Малката Ледена Епоха е била кулминацията и Европа преживява климатично турбулентни времена: от 1690-та започва низ от студени лета и провалени реколти, докато лятото на 1707-ма е толкова горещо, че хора умират от топлинно изтощение. Като цяло климатът е по-студен, слънчевото греене е в най-ниската си точка за милениума. Има няколко силни вулкански изригвания през 1707-ма и 1708-ма, включително Фуджи в Япония и Санторини и Везувий в Европа. Те оформят прашен облак, който бива засмукан високо в атмосферата, оформяйки покривало по протежение на Европа. Подобна прашна шапка обикновено води до по-хладни лета и понякога по-топли зими, но климатолозите считат, че по времето на тази постоянна студена фаза, прахът може да е причинил понижение както на на летните, така и на зимните температури.

Но никое от тези събития не е виновник за изключителността на тази зима. “Нещо необичайно се е случило,” казва Денис Уелър, климатолог в Университета в Съдърланд.  Като участник в проекта на Еврпейският съюз, който се цели в това да реконструира последните 1000 години на европейския климат, Уелър извлича данни от дневниците на Кралския флот, които отразяват дневни наблюдения на вятъра и времето. “С данни на дневен базис, можеш да възпроизведеш много достоверни месечни осреднени стойности, но така също и можеш да видиш какво се е случило от един ден към друг,” казва той. Заедно с колегите си компилират база данни от дневните наблюдения простиращи се обратно до 1685-та, за районът на Ла Манша. “Това е ключова климатична зона. Времето тук отразява по-широки условия по протежение на Атлантика, където е мястото, в което при нормални условия се заражда по-голямата част от европейският климат.

Най-вероятната причина за студените зими в Европа е обичайно леден вятър от Сибир. “Това което се случва в една нормална зима обикновено са продължителни източни ветрове с добре оформен антициклон над Скандинавия, който засмуква студен въздух от Сибир, вместо това обаче имаме според данните предимно южни и западни ветрове, които пък носят топъл въздух към Европа. Имало е само инцидентна активност включваща северняци и източни ветрове и това не е било за повече от няколко дни,” според Уелър.

Друго странно откритие е, че януари е бил необичайно наситен с бури. Зимните бури носят след себе си по-меко време над Европа. “Тази комбинация от студ, бури и западни ветрове подсказва, че някакъв друг механизъм е бил отговорен за точно тази зима.”

Може би не е толкова лесно да се достигне до обяснение за Големият Студ от 1709-та, но неочакваните климатични модели разкрити в данните от Уелър, разкриват колко важни са реконструкциите на климатичните промени. “Нуждаем се от обяснение на естествените вариации на климата в последните няколко столетия, така че да можем да разнищим факторите, които действат върху климатичните изменения. Но преди да направим това, казва Уелър, трябва да се убедим – кои са причините за тези промени в детайли. Климатът не следва един постоянен модел, факт е че и по-топли и по-студени периоди, сухи и влажни периоди, не винаги могат да бъдат обяснени с помощта на едни и същи механизми.

Две десетилетия след ужасната зима, климатът се затопля много скоростно. “Някои хора посочват този факт и го ползват като основа на мнението си, че затоплянето в наши дни не е нищо ново. Но това са несравними неща. Факторите причинили затоплянето тогава са много различни от тези действащи днес.

n00bscientist.wordpress.com agrees to indemnify RBI and New Scientist against any claim arising from incorrect or misleading translation.

Ако ли няма живот на съседните планети, нека тогава да го изпратим там

Първата междузвездна експедиция изпратена от Земята беше провал. По време на дългото пътуване повечето от пасажерите загинаха от радиационна болест. Когато накрая космическият кораб пристигна, той катастрофира при кацането на повърхността на неприветлив и пуст свят. Капсулата се разцепи при отварянето и непознатият въздух довърши по-голямата част от останалите живи изследователи. В течение на следващите дни, някои от оцелелите не издържаха на високите температури, докато други загинаха след като пиха от киселинните басейни.

travailНо един силен оцеля. Скоро дори имахме по-добра новина: нашият изследовател се раздели на два клонинга. Земен живот се репродуцира за първи път под светлината на чужда звезда. Поколението му мутира и започна да се адаптира към новият си дом, евентуално разпростиращи се по протежение на планетата и еволюиращо в нови форми на живот. Това е една малка крачка за микроорганизма, но един голям скок за техният вид.

Защо бихме искали да заменим Капитан Кирк с бактерия? Защото мечтата за хора пътуващи към други звезди, дори и не толкова невъзможна, може да се окаже неприемлива.

Ако не можем да идем персонално, то тогава вместо това нека наемем наши едноклетъчни братовчеди като астронавти. “Ние сме в точката, в която почти имаме възможност да изпратим микроорганизми към съседни светове,” казва Майкъл Моднър от Държавният Университет на Вирджиния в Ричмънд. “Можем да генерираме огромно количество живот във Вселената. Това би дало цел на нашето собствено съществуване.

Идеята, че прости форми на живот могат да бъдат пренесени от планета на планета, познато като панспермия, не е нова. Още от 19-ти век, учените спорят доколко живота би оцелял при междузвездно пътуване. Моднър смята, че този процес не бива да се оставя на шанса.
Започнах да се интересувам през 70-те години, в апогея на студената война и надпреварата в ядреното въоръжаване, когато имаше въпроси относно това дали ще оцелеем като вид,” казва той.  “А ако Земята е единственото място, на което има живот? И тя бъде евентуално разрушена, то целия живот изчезва тогава. За мен това е една много пуста и безмислена Вселена: Отговорът, завършва той, е да се превърнем в агенти на панспермията.
Той далеч не е само в защитата на директната панспермия, както е позната тази идея. “Разширяването на богатството на живота във Вселената е това което ние трябва да правим,” допълва Крис МакКей, астробиолог в изследователският център Амес на НАСА в Мофърт Филд, Калифорния.

Моднър описва идеята си за разпръскване на земен живот по протежение на галактиката подробно – (Journal of Cosmology, vol 5, p 982).  Той визуализира идеята си като изпращане на колонизиращи кораби пълни с микроби и задвижвани от соларни платна. Първият кораб със соларни платна беше изстрелян от Японската космическа агенция през декември, 2010 г. (бел.авт. –  IKAROS) и според изчисленията на Моднър подобен съд би могъл да достигне скорост от 150 км/с посредством близко пикиране до слънцето преди да разгъне платна.

Къде би трябвало да изпратим първите микропътешественици? Най-приемливата цел е млада, темперирана вече, скалиста планета подобна на Земята, тип планета която скоро ще сме в състояние да открием благодарение на мисията на НАСА – Кеплер, започната през 2009 г.
Мисията би могла да изпрати космически кораб на орбита в годната за населяване зона около звездата-домакин, което място да се ползва като отправна точка за разпръскването на милиони капсули-семена, някои от които трябва да приключат успешно пътуването си на целевата планета.
Но това няма да бъде така лесно. Подобна отдалечена звездна мишена се нуждае от прецизно прицелване и което е по-критично, корабът трябва да забави, за да навлезе успешно в орбита около целевата звезда. Възможно е да забави посредством използването на соларните платна, улавяйки светлината на звездата, но не е ясно доколко това би било възможно без активна система за управление, която трябва да остане активна за десетки хиляди години.

6a00d8341bf7f753ef01a73d89f335970d-800wi

Бих искал да се дистанцирам от някакви далечни или още спорни научни технологии ако е възможно,” казва Моднър. В този случай по-лесна цел би могло да бъде газов диск и прах около млада звезда като например Бета Пикторис, отдалечена на 63 светлинни години от нас. И тук идва тактиката на рояка предложена от Моднър: “Ако изпратите милиарди малки съда, вероятно някои от тях ще пристигнат на мястото, което визирате“.

Всеки съд би могъл да съхранява около 100000 лиофилизирани (или сухо-замразени) бактерии в капсула с диаметър около 40 μm дърпани от съд широк по-малко от 4 милиметра. Когато тези шушулки със семена пристигнат, привличането от газа в диска ще ги забави. И докато комети и скални тела оформят диска, то множество съдове със семена ще бъдат внедрени и евентуално ще завършат мисията си на повърхността на планетите.

Това пътуване естествено ще отнеме много, много време. Дори при скорост от 150 км/с, пътуването до Бета Пикторис би продължило около 120 000 години. Може ли някакъв жив организъм да издържи подобно епично пътешествие? “Това е най-големият отворен въпрос,” според Моднър.

Най-устойчивите пасажери могат да бъдат лиофилизирани бактерии, които са често запазвани по този начин за дълги периоди в лабораторни условия. Някои бактерии се самоизсушават и произвеждат устойчиви спящи форми наричани ендоспори. Има спорни твърдения относно това как ендоспори са ревитализирани след като са били заключени в кехлибар за 40 милиона години, или са били хванати в солени кристали в пещера в Ню Мексико за 250 милиона години. Дори обаче ако някоя бактерия може да подремне за четвърт милиард години, то е много по-малка вероятността да оцелее в космоса намество в пещера.

n00bscientist.wordpress.com agrees to indemnify RBI and New Scientist against any claim arising from incorrect or misleading translation

Животът вътре

Posted: January 4, 2015 in New Scientist

Тази картина с маслени и акрилни бои илюстрира ендосимбиозата – един организъм живеещ във вътрешността на друг. Видими на картината са митохондриите и хлоропластиPages from new-scientist-2008-11-08-4те, които се смята че заедно са еволюирали от бактерия живееща в друга бактерия.
Зелените и пурпурните “очи” на фигурата долу вдясно представляват едноклетъчен организъм наричан Хатена, открит от японски учени през 2005.
Той придобива способността да фотосинтезира посредством поглъщането на клетъчно водорасло. Тук Хатена е в процес на клетъчно делене. Името му произлиза от японското “колко странно“.
Художникът и генетик Хънтър О’Райли от Университета Лойола в Чикаго е бил вдъхновен да нарисува Ендосимбиозата след визита от Лин Маргулис, главният поддържник на теорията, че това е начина, по който са еволюрали еукариотите.
За повече картини от О’Райли, посетете http://www.newscientist.com/channel/opinion.

n00bscientist.wordpress.com agrees to indemnify RBI and New Scientist against any claim arising from incorrect or misleading translation.