Archive for August, 2014

КАК ГО ЗНАЕМ?

Разбира се, реалността може да бъде илюзия, но доказването и по един или друг начин е изненадващо трудно, мисли Майк Холдърнес

Философите не са груби, когато описват подхода на повечето от нас като наивен реализъм. И преди всичко, когато те пресичат улицата на път за работа, те са склонни да го приемат мълчаливо, както и всеки от нас го прави – фактът че има една външна реалност, която съществува независимо от нашето наблюдение върху нея. И пристигайки на работа, те отново питат, Ако има такава реалност, как го знаем?

С други думи, въпросът “какво съществува?” редуцира, това което във философията се приема с практическа цел, а именно въпроси като “какво ние разбираме под: знам?

Платон го прави още преди 2400 години дефинирайки “знанието“, като – “оправдано разбиране на истината“. Но тествайки доказването на правотата или истината за разбирането ни връща обратно до нашите възприятия и ние знаем, че те могат да ни подведат.

Два милениума по-късно, Рене Декарт решава да разбере, какво е сигурен, че знае. Легендата говори, че той се покатерва на голям мангал, за да го направи на топло и в уединение. И впоследствие той излиза декларирайки, че единственото нещо което е узнал, е това че има нещо, което оспорва всичко. Логическото заключение на Декартовото съмнение е солипсизъм (т.нар краен субективизъм), убеждението че индивидуалното съзнание е всичко, което съществува.  Това е трудна за опровергаване идея. Самуел Джонсън ловко и умело блъфира, парирайки въпроса за реалността на обектите – “Аз отхвърлям това, да риташ камък – не съдържа философски пълнеж (бел.авт. – не е логично)!”.

Както Декарт изтъква векове по-рано, не е възможно да знаем дали не сънуваме. И никой няма достатъчно успех в смисленото обяснение на дуализма – идеята, че съзнанието и материята са различни, отделени. Един от отговорите е. че  има само материя, изграждаща съзнанието – илюзия, която израства от невроните, вършейки това за което са предвидени.

Насрещната позиция е “панпсихизъм“, което придава ментални свойства на цялата материя. Както астрофизика Артър Едингтън се изразява през 1928: “веществото на света е мисловно-вещество…не напълно чуждо на усещанията в нашето съзнание”.
Силно изолирани, строгите логици от Харвард като Уилард ван Орман Куайн напуснаха търсенето на основите на реалността и взеха “кохерентни” позиции. Нека вземем под внимание пирамидата на знанието, опонират те: да мислим вместо за сала изграден от нашите вярвания,  за храсталака от морска трева изграждащ мрежа от становища относно възприятията и становища относно становищатанеосновани на нищо, но висящи едно за друго и солидни достатъчно да изградят кораб способен да плуваИли дори възможността това да бъде Вселена.

Тази идея се върти в кръг и е измамна в този контекст, казват критиците на идеите за основите. Тя ни води отново до подозрението, че няма реалност независима от нашите наблюдения. Но ако има – как го знаем?

Назад към част 5.

Advertisements

ЗОМБИ-ВСЕЛЕНА

Posted: August 7, 2014 in New Scientist

КВАНТОВАТА СМЪРТ   ИЛИ КАК  ЗАМРЪЗВА ЛИМИТА НА СКОРОСТТА В КОСМОСА

Замръзва ли квантовият свят в странността на Големия Взрив пита Джон Картрайт ?

Когато дойде края, той е като анти-кулминация. Когато Вселената започне да старее, звездите и изгарят. Бавно, температурата по протежение на космоса достига равновесие. Без наличието на разпространяваща се топлина термодинамичните закони правят невъзможен трансфера на енергия по обичайният начин. Нищо интересно или продуктивно вече не се случва. Всичко скърцайки замира.

mg22129620.500-1_1200Тази “топлинна смърт” на Вселената беше любима тема на мрачния тип физици от 19-ти век. В наши дни се утешаваме с факта, че ако това се случи, то няма да бъде за много, много години умножени по сегашната възраст на Вселената.

Антъни Валентини, физик-теоретик от Университета Клемсън в Южна Каролина е по-слаб оптимист. За последните две десетилетия, той защитаваше идеята, че нещо подобно на топлинната смърт вече се е случвало – не в нашият слой реалност разбира се, а на скрито ниво, което ние не можем да видим, защото сме подтиснати от сетивата си в някакви аспекти.

Фундаменталната физика не е в недостиг на ексцентрични, неработещи предложения и е лесно да се отхвърли подобно смело твърдение. Но има аспекти в идеята на Валентини, които карат поддръжниците му да вярват, че той може би е на някакъв прав път. И както термодинамичната топлинна смърт ще ни попречи да правим нещо полезно с енергията в далечно бъдеще, то ако “квантовата смърт” на Валентини се е случвала, тя може да обясни нашата объркваща неспособност да схванем ясно някои от аспектите на природата – тези, които имат отношение към квантовата природа. “Той е уважаван и приеман сериозно“, казва Карло Ровели от Университета Aix Marseilie във Франция.

Валентини смята, че вижда първото доказателство за тази теория отбелязано в сиянието след Големия Взрив. Странно както може да се очаква е, че квантовата смърт може да вдъхне нов живот в разбирането на реалността. И това се случва почти 90 години след като светилата на теоретичната физика, сред които Алберт Айнщайн, Нилс Бор, Вернер Хайзенберг и Ервин Шрьодингер се събират в Брюксел, за да се опитат да намерят смисъл в странните резултати, които изникват от атомната физика. През 1927, на конференцията в Солвей, става ясно че субатомните общности, като електроните например, могат да възникват или като локализирани частици или като неясно разпръснати вълни. Кое ще видите, зависи от начина, по който ги измервате.

Силно обобщено, квантовите обекти изглежда съществуват в неяснотата на неопределеността преди някой да ги забележи. Новооткритото квантово свойство спин за пример, може да приеме една или две стойности, конвенционално обозначавани като “горе” и “долу“. И докато се опитвате да обозначите спина на нещо като електрона, той изглежда притежава и двете стойности в даден момент, като на случаен принцип избира кой образ да разкрие в последния момент.

Тази неяснота,  впоследствие се изяснява, като дори се разпростира от една квантова общност към друга. Ако два електрона са родени заедно, измерването на единия изглежда незабавно изменя състоянието на другия, независимо дали те са разделени на метри, километри или дори светлинни години. Айнщайн в частност не е голям фен на това “впримчване“, проклинайки го с фразата – “призрачно действие от разстояние“.

Млъкни и смятай

Математически казано, всичко това не е проблем. Всички пионери на квантовата физика показват, че квантова система, бидейки единичен електрон или двойка скачени такива, може да бъде описана посредством “вълнова функция“, която съдържа информация за всяко възможно свойство на системата, като спина например. И точно като хвърляне на жребий, не може да бъдете сигурни, коя страна на вълновата функция ще видите, когато правите измерването.  Но с пъргав математически трик – повдигането на квадрат на вълновата функция – прави възможно да се калкулира възможността тези различни страни да се покажат.

Подобни ловки измами ни позволяват да изградим солидни технологии базирани на неясни квантови основи – от лазери до компютри, соларни елементи и ядрени централи. Но сме оставени да се чудим какво означава всичко. Преди измерването, е ли електрона наистина извлечен от облака на вероятности, всичко и нищо наведнъж, както вълновата функция подсказва? И как може да знае електрона какво прави неговия партньор в другия край на стаята, или в другия край на галактиката?

След 1927-ма, повечето физици се установяват около един и същ отговор на този въпрос. Познато по-нежно като  школата – “млъкни и смятай“, и по-формално интерпретация от Копенхаген, след като институцията на която Бор е основен двигател заработва. Школата е на мнение, че квантовата механика е по-скоро инструмент, който ни помага в предсказването на това, което се случва в света, вместо непременно да бъде описание на самата реалност. Работи – просто не питай защо!

Валентини не е първият, който счита това за измъкване. Срещата през 1927-ма вдъхва въздух на няколко съперничещи си интерпретации – факт, който често се пренебрегва, тъй като историческите записи са писани главно от поддръжници  на взелата превес в Копенхаген интерпретация, като Хайзенберг и Бор. “Историята, която обикновено четете в учебниците е твърде изкривена” – казва Валентини.

Визията на Валентини за квантовата смърт е базирана на една от тези ранни съперничещи теории. Тя е продукт на мисълта на  френския физик Луи Дьо Бройл и за разлика от интерпретацията от Копенхаген, тя ясно заявява какво е реално в квантовия свят: Всяка частица съществува на определено място, с определени свойства през цялото време и се управлява от еквивалентно реална “контролна вълна“. Сдвоените електрони  са свързани посредством контролната вълна по начин такъв, че размърдване на единия край – при манипулация на електрона например при измерване на спина му, незабавно предизвиква размърдване в другия край – при другия електрон, което изменя и неговите свойства също. И това което виждаме като призрачно действие от разстояние всъщност е резултат от сложна заплетена мрежа от контролни вълни свързваща нещата на ниво скрито от погледа ни. Притеглянето на пилотната-вълна според теорията на Дьо Бройл е това, което прави точно същите предвиждания като стандартната квантова механика и по този начин теорията приема всички експериментални резултати до днешна дата. Но това е двуостър меч: би означавало, че няма начин да се тества дали това е по-добро описание на реалността от квантовата механика.  Предвид на факта, че теорията очертава мистериозни, загадъчни слоеве реалност, повечето физици предпочитат да запазят мълчание и да се придържат към Копенхаген.  Но нещо оставя Валентини недоволен. Въпреки уговорката на Айнщайн, нямаме сериозно съмнение че, призрачното действие съществува: използваме връзките между сдвоените частици, за да създадем виртуално неразрушими техники за безопасен трансфер на информация. Странното е това, че знаейки, че “някаква” комуникация между частиците трябва да се случва хиляди пъти по-бързо от скоростта на светлината,  не можем да използваме връзката, за да пращаме в действителност съобщения толкова бързо. Това централно свойство на квантовата теория е странно излишно. Твърдото правило на Айнщайн, че нищо физическо не може да се движи по-бързо от светлината си стои непокътнато.
Причината, Валентини първи да го установи в ранната 1990-та, лежи във възможностите, които произлизат от повдигането на квадрат на вълновата функция. След като направите тази калкулация за множество двойки сдвоени електрони и за всеки електрон в двойката ще изглежда че е със спин-нагоре в точно половината от примерите и със спин-надолу в другата половина от случаите. Това еквивалентно делене е съществено. Ако е друго и различно съотношение –  100:0, 80:20, или дори 51:49 – бъркането с електроните от едната страна може да предизвика забележима промяна на тези от другата страна, което може да се отчете като незабавен трансфер на информация. (виж. диаграмата вдясно).

Подобно разделение – 50:50 изглежда като изключително фино прието уравновесено състояние на Вселената. В очите на Валентини това е вероятно само при наличието на физичен механизъм, който да го предизвика. Ортодоксалната квантова механика казва, че Вселената е изградена изцяло върху вероятности: това е просто начина по който става, без да има причина да вярваме, че не е било така винаги. Контролните вълни биха направили нещата малко по-различни. И това е мястото, където се включва термодинамиката. Погледнете индивидуалните молекули в съд с газ и те са точно със същата температура и разпръснати навсякъде из достъпния обем съблюдавайки същото смъртоносно равновесие, което някой ден Вселената ще търси.  По сходен маниер, опита обаче ни казва, че не е много правдоподобно молекулите да са започнали по този начин. Когато са вкарани в съда, те са били в някакво неравновесно състояние, може би концентрирани близо до пропусквателния отвор.

По същия начин Валентини изтъква, Големия Взрив ражда Вселената в неравновесно квантово състояние. В тези първи моменти, свойствата на частиците може би са били силно определени, с всички с горни спинове на едно място и всички с долни спинове – на друго такова. Но изключителната топлина и стремително развитие са били причината изключително сложната паяжина от контролни вълни да се стреми по естествен начин към спокойствие в по-просто състояние. За една малка част от секундата, контролната вълна направлявала Вселената. И за разлика от продължителните гърчове на термодинамичната смърт, квантовата такава идва незабавно.

Разширението от Валентини на теорията за контролната вълна а’ла Дьо Бройл показва, че тези подозрителни еквивалентно-възможни деления и нашата свързана невъзможност да използваме призрачното действие на разстояние, не са поради вид конспирация или фини-настройки. Те са естественият край за Вселена започваща в някаква друга квантова конфигурация. Повечето физици нямат връзка със ситуация, при която информацията може да бъде премествана по-бързо от скоростта на светлината, което е бил точно случая в ранната Вселена на Валентини. Това би преобърнало уважавани концепции, които са доказали стойността си през миналия век, като например идеята, че времето е относително и няма ни един часовник отброяващ пулса на Вселената. “За мен това е много тревожещо,” казва теоретикът Даниел Сударски от Националния Независим Университетът на Мексико. “Tова ще промени цялата ни концепция за природата на релацията пространство-време.” Реликви от времето преди квантовата смърт може би живеят в нашата сегашна вселена, потенциално предизвикващи хаос в нашето понятие за това какво физиката позволява или не.
И независимо дали е такъв или не случая, Валентини мисли че има основания, които да дадат нов живот на цялата идея за квантовата смърт. Скоро след Големият Взрив, докато още се гърчи в родилните мъки на квантовата смърт, се смята че Вселената е преживяла краткотраен импулс на светкавична експанзия позната като раздуване, което е подсилило малките разлики в плътността и фактически е посяло семената на звездите и галактиките, които виждаме днес.

По-рано през този месец изследователи от експеримента BICEP2 на Южния Полюс докладваха, че са открили сведение за раздувания отбелязани по поляризационните изображения на космическите микровълни останали след Големият Взрив. През 2007-ма, Валентини предсказва че това раздуване ще има увеличение във флуктуациите на плътността, такива които не са достигнали квантово равновесие. Странното разпределение ще бъде отбелязано в основата на микровълните като лека загуба на енергия при по-дълги дължини на вълните. Година по-късно данните от сателита Планк, на Европейската Космическа Агенция ни дадоха и първото убедително доказателство, че подобен енергиен дефицит е налице (arxiv.org/abs/1303.5075). “Това са добри новини,” казва Валентини.  “Качествено погледнато – пасва.”  Но не всички са съгласни. Глен Старкман от Университета Кейс Уестърн Ризърв в Кливлънд в Охайо, казва че вече белези за енергиен дефицит в данните има още от предшественика на Планк , сателита на NASA – Wilkinson Microwave Anisotropy Probe. Валентини е знаел за това, което прави неговата версия ретроспективна. Старкман допълва: “Той трябва да предложи определено предсказване за нещо, което нямаме вече измервано
Валентини приема подобен скептицизъм. Заедно с колегата си от Клемсън, Самуел Колин, той работи върху по-детайлна визия как  свойствата идващи от произхода на космическите вълни би трябвало да варират с тяхната дължина на вълната. Това би засегнало не само енергията, но така също и анизотропията – неуравновесеността в разпределение на флуктуациите по протежение на пространството. “Ще бъде, като да удариш две птички с един камък,” казва той. “С две парчета доказателство, ще имаме забележително по-силна и аргументирана позиция.”
Междувременно Валентини се обръща към разума. Преди всичко, термодинамиката ни позволява да извършваме полезна дейност – единствено след предсказаната топлинна смърт природата ще застине мързеливо.  Не е ли по разумно да приемем, че нашата неспособност да използваме, това което квантовата теория предлага е резултат от аналогична квантова смърт?
Това, което винаги ме е озадачавало е, че имаме някакъв тип конспирация,” споделя Валентини. “От една страна, квантовата теория изглежда е фундаментално не-локализирана – нещо пътува по-бързо от светлината. От друга страна не можеш да го използваш, за да изпратиш сигнал. И просто интуитивно, на мен ми изглежда, че нещо става извън полезрението ни.

n00bscientist.wordpress.com agrees to indemnify RBI and New Scientist against any claim arising from incorrect or misleading translation.

space

СЪЗНАНИЕТО ЛИ СЪЗДАВА РЕАЛНОСТТА?

Ако падне дърво в гората и няма никой там  за да го чуе, може би дори и няма гора – казва Майкъл Брукс

Декарт може би е бил на прав път с “Мисля, следователно съществувам“, но непременното: “Мисля, следователно и ти“,  не отива ли  малко по-далеч?  Не и за някои от най-блестящите умове сред физиците на 20-ти век, когато те се борят силно със странните внушения на квантовия свят.

В съответствие с преобладаващото мнение, квантова частица като електрон или фотон може да бъде правилно описана като математическа същност позната като вълнова функция.  Вълновата функция може да съществува като “суперпозиция” в много състояния в един и същ момент. Фотонът за пример, може да циркулира в две различни направления около оптична нишка; или електрон може да бъде с едновременно спин по посока на часовниковата стрелка и обратно на нея или да бъде в две позиции едновременно.

Когато се правят опити да се наблюдават тези едновременни събития обаче нещо странно се случва: можем да видим само едното. Колко всъщност са възможностите, които изграждат физическата реалност?

Това е централен въпрос в квантовата механика и като такъв той хвърля хайвер за развитието на множество предположения или интерпретации. Най-популярна е интерпретацията от Копенхаген, която казва, че нищо не е реално, докато не бъде наблюдавано или измерено. Наблюдаването на вълновата функция обаче предизвиква срутване на идеята за суперпозицията. Интерпретацията от Копенхаген при все това не казва нищо за това, какво точно трябва да съдържа едно наблюдение.

Джон фон Нойман наруши това мълчание и предложи наблюдението да е акт на разумната мисъл. Това е идея предложена от Макс Планк, откривателя на квантовата теория, който казва през 1931 – “Гледам на съзнанието като на нещо фундаментално. Считам материята за производна на съзнанието“. Този аргумент лежи на становището, че има нещо специално свързано със съзнанието, особено човешкото съзнание. Фон Нойман спори, че всичко във Вселената, което е субект на законите на квантовата физика създава една огромна квантова суперпозиция. Но разумната мисъл е нещо различно. Тя е в състояние да избере една от квантовите възможности, които се предлагат и ерго да я направи реална – поне спрямо този разум най-малкото.

Хенри Стап от Националната лаборатория Лорънс в Бъркли, Калифорния е един от малкото физици, които поддържат това схващане: ние сме “участващи наблюдатели” чийто разум причинява деформация в суперпозициите, казва той. Преди да се появи човешкият разум, е съществувал мултивърс от потенциални Вселени, продължава Стап. Появата на разумната мисъл в една от тези потенциални Вселени – нашата, и дава и специалния и статус – реалността.  Има твърде много обекти в това възприятие. Един от проблемите, е че са въвлечени много феномени, които твърде слабо разбираме.

Налице е този голям въпрос пред философията, относно това дали разума действително съществува,” казва Матю Доналд – физик-философ от Университета в Кеймбридж. “Когато добавите и квантовата механика, всичко става малко объркано.” Доналд предпочита интерпретацията, която е спорна, дори и по-странна – “множество съзнания“. Тази идея – отнесена до интерпретацията на квантовата теория за “множеството светове“, според която всеки изход на квантовото решение се случва в различна Вселена, се старае да докаже, че индивид наблюдаващ квантова система вижда всичките и множество състояния, но всяко в различно съзнание. Тези съзнания всички произлизат от физическата субстанция на мозъка и съвместяват и минало и бъдеще, но не могат да комуникират помежду си относно настоящето.

Въпреки че звучи трудно за преглъщане, този и други подходи към разбирането на ролята на съзнанието в нашето възприемане на реалността си струват да им се отдели внимание, смята Доналд. “Аз ги приемам много сериозно“, казва той. Част 5.

n00bscientist.wordpress.com agrees to indemnify RBI and New Scientist against any claim arising from incorrect or misleading translation.

 

ЛЪЖЕЦО, ЛЪЖЕЦО !

Понякога, странни промени в съзнанието могат да разкрият много относно това, как нормално ние конструираме реалността

Защо избра да сложиш тази шапка днес? Защо направи листа със задачите точно в този ред днес? Всъщност, какво точно свърши по този въпрос?

Може и да си мислите, че знаете причините, но те могат да бъдат и плод на въображението. Това странно заключение израства от изучаване на хора, които са имали някаква форма на сложна мозъчна хирургия  – цялостното разделяне на сложния вързоп нервни клетки свързващи двете полукълба на мозъка – опит да се лекува тяхната епилепсия.

Подобни хора обичайно изглеждат наред, но задачи които тестват взаимовръзките между полукълбата  могат да ги “хванат”.

В един тест например им се предоставят различни изображения пред всяко око, като те трябва да посочат сходно изображение с ръката седяща от същата страна като наблюдаващото око.Когато един от тях например вижда снежна сцена с лявото си око, той избира снимка на заснежена лопата с лявата си ръка. Но запитан да обоснове избора си, той има проблем. Лявото му око и действията на ръката са под контрола на дясната част на мозъка, тъй като всяка мозъчна полусфера контролира противоположната страна на тялото. Но пък езика се контролира от лявата страна на мозъка, който всъщност няма достъп до заснежената картина “видяна” от дясната част на мозъка. Така че субекта си измисля причина, която няма нищо общо със снега: лопатата е за почистване на пилешкия курник, казва той, а пиле е била последната картина видяна от лявата част на мозъка.

Подобни открития водят до теорията за “интерпретиращия мозък“, която предлага, че мозъка изгражда описание спрямо нашите действия, за да ни подпомогне, в това да разбираме света около нас. И всеки от нас може да бъде изкушен от подобен род измама.

В друг тест, на хора които никога не са преживявали мозъчна хирургия е казано да изберат картина от дадена селекция, и после същите са подведени да мислят че са избрали друга. Запитани за причините, обясненията им са убедителни, независимо че са напълно измислени. Кой знае колко често съзнанието ни играе подобни трикове ? 

n00bscientist.wordpress.com agrees to indemnify RBI and New Scientist against any claim arising from incorrect or misleading translation.

МИСЛИ

Posted: August 2, 2014 in New Scientist

Опитай се ако можеш, да си представиш живот без мисли. За човешкото същество това няма да бъде много успешно съществуване. Мислите запълват всеки момент наяве без значение дали са проникновени, банални, игриви или просто странни, и не може да се отрече, че мисленето ни се отдава просто по природа. Можем да кажем, че мисленето за човешкото същество е същото като летенето за орела или плуването за делфина.

thoughts

Но е едно да мислиш, а съвсем друго да разбираш естеството на мислите. И както орела лети без да схваща аеродинамиката и делфина плува без да разбира флуидомеханиката, то повечето от нас мислят без да вникват в същността на мисленето. Мисленето може да бъде общата ни черта, но е твърде рядко срещано  да се мисли за мислите.

Та какво е мисълта? Това е изненадващо труден за отговор въпрос. Неврологията, психологията, философията, както и още други научни дисциплини правят своеобразен подход към него от различните си перспективи, но мислите не получават толкова устойчиво внимание, колкото действително заслужават. И може би частично обяснение за това е, че мисълта е твърде променлив и сложен феномен. Ние можем да мислим за невероятно разнообразие от неща: обекти, хора, места, връзки, абстрактни концепции, миналото, бъдещето, реални неща и въображаеми такива. Ние можем да мислим за нищо или пък да мислим за самите мисли.

Упражняването на мислене е изпълнено със загадъчност, но при все това можем да кажем някои неща за него. Ние използваме мислите да решаваме проблеми и изобретяваме неща – но точно колко контрол имаме върху самите мисли? И има ли ограничения върху това, за какво можем да мислим ?

За да постигнем някакъв прогрес с тези въпроси, е нужно да направим някои разграничения, терминът “мисъл” може да бъде отнесен към три напълно различни свойства на мисловния живот.

От една страна мисълта може да бъде отнесена като тип мисловно събитие.  Да мислиш за нещо, е да го внесеш своеобразно към разсъдъка по някакъв начин.

От друга страна това е определен вид мисловна способност. Както има способности асоциирани със възприемането и езика, то така има и мисловна способност или по-скоро способности, асоциирани с капацитета да се мисли.

И от трета страна това може да бъде отнесено като определен тип мисловна активност. И точно както може да бъдете заети с това да наблюдавате за нещо или да слушате за нещо, то можете да бъдете заети и с мисленето за нещо.

Нека първо приемем мисълта за мисловно събитие. Какво са мислите и какво ги различава от другите видове мисловни събития като например перцептуалните (бел.авт: перцепция – възприятие със сетивен произход, с помощта на сетивните органи) преживявания или телесните усещания ?

Представете си че имате една клада. Можете да видите пламъците и да усетите топлината. Това са изчистени перцептуални събития. Така също може да се уловите, че се чудите какво би станало ако вятъра смени посоката си или как се развива горенето. Тези мисловни събития обаче, са подтикнати от вашия перцептуален опит, но те самите не са форми на перцепция. Това са мисли.

И независимо, че разликата между перцепция и мислене е интуитивна, никой досега не е успял да я характеризира недвусмислено. Един от начините е да се спори, че мислите включват разгръщане или по-скоро въвеждане на концепции, докато сензорните състояния не го правят. Възможно е да видите клада, без да притежавате концепцията за клада, но не е възможно да мислите за нея. Обаче тази гледна точка е спорна. Някои теоретици спорят, че концепциите са въвлечени и в мислите и в перцепцията. И това доказва, че е трудно да се каже точно какво са концепциите.

Друг начин да се различат мислите от перцепцията е по техния съзнателен характер: “какво е да” мислиш за кладата е съвсем различно от “това да” възприемаш кладата. Но тук навлизаме в трудности и независимо, че всеки се съгласява, че мисленето за кладата е субективно от възприемането на такава, то определянето защо, е сложно.

Проблема се усложнява допълнително от факта, че понякога мислите са несъзнателни. Представете си, че имате проблем, който се опитвате да решите и нещо просто ви идва на ум. Или заспивате с мисълта и откривате на сутринта изненадващо, че сте открили решението. Така че, не можете просто да се уповавате на техния съзнателен характер,  за да различите мислите от другите мисловни събития.

А ако мислим за мислите като за мисловна активност? Добра отправна точка е определението на Рене Декарт за мисълта като: “универсален инструмент, който може да бъде използван във всякакви ситуации”. Какво е имал предвид?

Обмислете отново разликата между възприемане и мислене. За да възприемете какво е, да кажем една ябълка, трябва да има причинна връзка между вас и ябълката. Светлината трябва да бъде отразена от нея и да бъде възприета от вашата визуална система.  Но не се изисква такава връзка, за да мислите за ябълка. Вие можете да мислите за такава, когато и да е, независимо дали тя е там или не. Това е, което позволява активността на мислите “да се използва във всяка ситуация”.

Друго свойство на мислите, към което Декарт ни насочва е тяхната цел. Перцепцията ни осигурява достъп до ограничен обхват от неща. Зрението може да ни покаже дали ябълката е червена и дали пада, но само създание със способността да мисли, може да оцени факта, че е например с произход от Източна Азия и че има повече гени от човека. Ние можем да мислим за обекти, които са отдалечени от нас във времето и пространството, за миналото и за бъдещето, за това което съществува или пък не. Обхвата на човешките мисли може да не е изцяло неограничен (повече за това по-долу), но няма никакво съмнение, че той неизмеримо превъзхожда обхвата на перцепцията.

Последната черта от свойствата на мислите е тяхната интегративна природа. Тя ни позволява да свързваме един обем от въпроси с друг и да оценяваме връзките помежду им.

Вземете за пример важен епизод в историята на медицината. Работейки в болница във Виена през 1804, лекарят Игнац Земелвайс забелязал, че случаите на детска треска са много повече в една от смените на родилното отделение отколкото в друга. Така също забелязал, че съставът на тази смяна включва студенти, които извършвали аутопсии. Това го довело до въпроса дали може студентите да заразяват майките в родилното с някакъв “мъртвешки материал“. Той тествал хипотезата си като накарал студентите да си измият ръцете с калциев хипохлорит, за който се знаело, че отстранява трупната миризма, преди да посетят родилното. Това довело до съществен спад на смъртните случаи от детска треска в отделението.

Откритието на Земелвайс, което положило основите за откриване на микробната теория на заболяванията изисква два акта на обединение. Той не само направил незабелязана до момента връзка, но така също и обмислил как да провери хипотезата си.

Ние също използваме способността на мислите за решаване на проблеми на дневен базис. Независимо дали става дума за планиране на празник, измисляне на фокус за пред децата или просто опит да разберем кой е най-добрият маршрут от А до Б, ние прекарваме доста време от живота си мислейки за връзките между събитията.

Нека сега се обърнем към мислите като към мисловна дейност. С други думи, нека обмислим мисленето. И независимо, че мислите могат и да възникват в изолация, то е много по-вероятно да идват в последователност. Съществуват два типа мисловна последователност. Понякога мислите са свързани асоциативно: една мисъл води по естествен и лек път до друга, подобно на игра на думи. Например, мисълта за Швейцария може да задейства мисълта за спускане със ски, която пък може да доведе до мисълта за сняг, която пък до мисълта за Коледа…и т.н. Асоциативното мислене е познато от мечтите и други форми на блян.

Освен всичко, тук е налице и известна доза наслада в това – да следваш този поток от мисли, в който силата на мисленето разбираемо устоява в нещо по-систематично: фактът, че ни позволява да използваме доказателства и логика. Разбира се терминът “мислене” е донякъде запазен за този тип дейност.

Поглеждайки следната верига от мисли: “Сократ е човек“, “всички хора са смъртни“и “Сократ е смъртен“, откриваме какво? Компонентите са дедуктивно свързани по начин такъв, че ако първите два са истина, то и третия също е.

По-голяма част от ценността на мисленето именно идва от нашата способност да организираме мислите в кохерентни потоци, за да “видим” какво следва от какво. С други думи по-голяма част от нашият интерес по отношение на мисленето засяга разсъждението.

ЗА ПРИРОДАТА НА МИСЪЛТА

След като направихме разграничение на различните аспекти на мислите, можем да обърнем вниманието си към природата на мисълта. Каква е тя?

Вярва се, че мисълта изисква някакъв вид нефизична среда – душа или нетелесна форма. Модерните теоретици типично отхвърлят тази теория в полза на материалистичното обяснение, според което мислите използват  единствено и само физични процеси.

Налице са три главни мотивировки на това: Първата е, че то включва обяснение на корелацията, която е налице между състоянията на мозъка и състоянието на мисълта. От леките изменения, които имаме при поемане на кофеин, до радикалните промени, които настъпват при мозъчна увреда е ясно, че състоянието на мозъка е силно свързано с нашият капацитет да мислим.

Втората мотивировка е тяхната способност да обясняват причината за ролята на мислите в света, в който живеем. Мислите са едновременно причинени от физически събития и са причина за тях. Виждайки влака да влиза в гарата, може да ви накара да мислите: “време е за тръгване“,  което впоследствие да ви накара да си вземете багажа и да се качите на влака.

И на трето място, материалистичното обяснение на мислите защитава и е в приемственост с природата. Ние приемаме, че хората са еволюирали от животните, при които е нямало мисли. Но пък не можем да изключим възможността, че това включва появата на някаква нефизична среда. По правдоподобно е да приемем, че еволюцията на мислещите същества може да бъде напълно обяснена с изменения в структурата на физичните системи.

thoughts2

Никоя от тези мотивировки не е достатъчно решаваща сама по себе си, но взети заедно те осигуряват солидна база по отношение материалистичната концепция за мисълта. Но как могат мислите да бъдат проява на физичен феномен в мозъка?

През по-голямата част от човешката история мислите са били смятани за лични, достъпни само чрез проява на поведението или пък чрез речта. Има различни теории как мислите се появяват (виж. “Да мислиш като компютър“), но напредъка в “декодирането на мозъка” започва да открива мислите към по-активното им изучаване.

                                                                                     Следва:

МЕНТАЛНАТА АРИТМЕТИКА